В един от онези свободни и лежерни дни, в които се наслаждавах на плътната снежна пяна, покрила като облак безкофеиновото ми капучино, попивам опит от приятелка, родила наскоро. На въпросa ѝ „Ще раждаш с цезарово сечение, нали? “ отговарям с „не“, което предизвиква недоумение. Това, че съм забременяла инвитро, не е предпоставка за разрязване на коремната ми стена и пет слоя кожа.

На 35 години съм и фактът, че не съм първа младост за естествено първо раждане, не ме притеснява. Някъде дълбоко в душата си знам, че въпреки всичките 12 години, изминати в пътя за дете и преодолените трудности, ще родя по най-биологичния начин – естествено. Дори и за миг не съм се съмнявала, че може да се получи усложнение и да има проблем. Има неща, които просто знаeш, без да е необходимо някакво доказателство за това. Ако не съм знаела кога ще забременея, колко време ще ми коства, че ще пропътувам дългия път на цели 8 опита инвитро, това че ще родя напълно естествено, както са раждали твоята и моята баба, го знаех.

Датата на термина ми изтече, последвана от позвъняванията на близки и приятели с репликите „Ти още ли си вкъщи, защо не си родила, какво чакаш (!), хайде, няма ли да излиза това бебе?“ и с услужливо напомняне на методи за предизвикване на раждане „правете секс, повече разходки, пий чай от листа на малини, качвай стълби“.


Привърженик съм на естествените процеси и вярвам, че бебето ще избере дата, на която да се появи. Избра си понеделник, началото на януари.


Рано сутринта почувствах тъпи слаби болки, подобни на месечно неразположение. На редовните прегледи и проследяване на тонове – 3 см разкритие. Прибрахме се вкъщи със съпруга ми и решихме, че е добре да се разходим, да подишаме въздух и да се насладим на прекрасното слънце, което се процеждаше през облаците. Беше топъл януарски ден. Заредих се с търпение и трепетно очакване. След кратка разходка и свежа закуска започнахме да отмервахме времето на контракциите. След като бяха зачестили на всеки 5 минути реших, че е време да вървим. На излизане от вкъщи се погледнахме и безмълвно се усмихнахме – вече никога нямаше да се прибираме двама. Вече нямаше да слагам 2 прибора за вечеря. Вече никога нямаше да бъде същото. И беше толкова хубаво!

Приеха ме в болницата с 4 см разкритие директно в родилно отделение. Бяхме двамата. Бях спокойна, сигурна и уверена, че тялото ми знае какво го очаква и ще се справи. Най-близкият ми човек беше до мен и щяхме да преживеем заедно един от най-дълго чаканите моменти в нашия живот. Вълнението се бе загнездило във всяка клетка на натежалото ми от бременността тяло.


Само след няколко часа щяхме да бъдем трима.


Чаках тази дългоочаквана среща от момента, в който пожелах да стана майка. Беше толкова отдавна, че желанието изпълваше дните ми, ежедневието се подчиняваше на прегледите и изследванията, пътувах емоционално през различни душевни състояния, плачех, страдах, но продължих напред. След всеки неуспешен опит си казвах, че това е последният. Но някъде дълбоко се надявах, че ще има и следващ, който ще е успешен.

Бях решила, че ще раждам без епидурална упойка. След толкова много трудности, едно раждане нямаше да бъде проблем за мен (поне така си мислех). Все пак не би трябвало да е толкова ужасно, след като болката се понася и жените оцеляват? При 5 см разкритие лекарите ме попитаха дали искам упойка и тъй като болките бяха поносими, реших, че ще изчакам. В клиника „Надежда“ разполагаш с надуваема топка, шведска стена, слинг за намаляване на болките, собствена баня, където можеш да правиш контрастни душове, съчетани с любимата ти музика, което прави преживяването още по-приятно. Една приятелка каза: „Ти да не отиваш на СПА с тези екстри?“, но душовете определено облекчават болката.

На 8-мия см (фазата на транзицията) положението стана неудържимо. Контракциите зачестиха, бяха неистово силни и помолих за упойка. „Ти вече издържа до тук, няма смисъл от упойка.“ каза лекарят.


Всичките ми сетива бяха тотално притъпени, чувствах се като в транс, все едно наблюдавах тялото си отгоре, извън мен. Исках да викам, да убия някого, да спре, да свърши, толкова много болеше. Процеждах през зъби „Мамка му, ужасно е!“.


Съпругът ми правеше масажи на кръста, за да притъпи болката. Режещи спазми преминаваха през мен бързо, стремглаво и силно, а аз се чувствах като товарен локомотив, който пуфтеше и се носеше трудно и тежко. Едва ходех, но знаех, че е добре да се движа. Разбрах, че е време за необикновената ни среща, когато около мен се събраха около десетина лекари, акушерки, неонатолози, които мотивиращо подвикваха „Давай, давай, още малко, ти можеш!“. С 3 конкракции и 3 напъна се роди нашият ангел. От мен се изля онази любов, обвита в облекчение, която бях чакала толкова дълго. Синът ни се роди в 22:53 ч.

През главата ми прескачаше този момент хиляда пъти. Чудeх се дали ще се разплача от умиление, дали ще се усмихна от щастие, какви чувства ще пораснат в душата ми. Изпитах облекчение от болката и любопитство да разгледам лицето му. Не заплаках. Не изпитвах нищо друго в този момент.


Просто знаех, че той е тук. Вече съм майка. Преминах в друго агрегатно състояние.


Извървях този път и пак бих минала през него – на страданието, на очакването, на надеждата, на успеха. Само за да го имам. Дори сега, когато пиша този текст, той е в ръцете ми, удобно настанил се в меката прегръдка, промърква в просъница, изпуснал биберона си и разтворил устни в усмивка.

Раждането беше още един начин да опозная себе се. Последен етап от една сбъдната мечта. Момент, в който поех сина си в ръце.

Заплаках на следващият ден. От умиление и благодарност.

Раждането е любов. Не се страхувайте да обичате.

*Заглавна фотография: Alex Orange Photography

Коментари