Гергана Илиева

от Гери Илиева

* Поводът за тези редове е инициативата на Уницеф „Да спрем насилието в училище“. Същевременно някъде в многото статии за развода на семейство Безос прочетох, че Маккензи Безос има  самостоятелен благотворителен проект по същата тема.

И без инициативи знаем за насилието и тормоза над и сред децата.

Дали ще е от новините, дали от личен опит, дали като наблюдатели от първа ръка. Аз имам опит и от трите източника.

Да, макар да ни се струва така, тормозът в училище не е новост, не е типична болест само на съвремието ни. Имаше го и в далечните вече времена  на социализма. Сега  определено насилието е медийно по-видимо.  А може би и по-разпространено, знам ли.


Не знам дали  е за добро, но тормозът, който аз преживях, не беше физически, никой не ме е удрял. Беше вербален.


Тогава това дори не се смяташе за тормоз май. Нямаше училищни психолози, които да разрешават подобни ситуации, а класната ръководителка имаше 35 + деца на главата си, кое по-напред. Не знам доколко родителите ми са смятали, че въобще е налице проблем. И в училище, и в къщи бях с диагноза „много чувствителна“. Какво значи това ли – „лесно плаче“, според по-пълната дефиниция на майка ми: „Можеше да си разбиеш и двете колена и да не гъкнеш, но една дума да ти каже човек и веднага ревваше“.

Тъй като става въпрос за първите ми три години в училище, може би просто съм забравила, но не мисля че имаше някаква интервенция от когото и да било. Не знам и как точно тормозът спря, но нямам спомен за него от прогимназията нататък. Вероятно съм се научила да се защитавам  и  съм престанала да позволявам да бъда нечия жертва. Не знам дали е оставил някаква трайна следа в мен.  Но помня сълзите, чувството за самота и колко мразех междучасията в онези първи три години. Може би и затова толкова „бягах“ в книгите още от първи клас.

unicef_KV2_940x360_NIK_20181210-sta

 

 

Не ми се e случвало да наблюдавам насилие от деца над деца лично. Мисля поне, че ще направя нещо. Виждала съм обаче от родители над децата им. Единият път познавахме хората и се намесихме. 10-годишният син на познати нарече баща си с много грозен епитет, след като му отказа нещо. На публично място и пред познати. Но докато успеем  да се шокираме, онемяхме от реакцията на бащата – бесни шамари и порой от изкрещяни обиди. Другия път беше непозната в магазина и не посмях да се намеся. Детето беше много малко – с памперс  и не знам с какво предизвика гнева на младата си майка. Но тя реагира с крясъци и пляскания по дупето, от които на малкото човече, което тя държеше за опънатите нагоре ръце, краката му отлепяха от земята и се залюляваха напред при всеки удар. Съпроводено от сърцераздирателния плач на детето ми изглеждаше наистина страшно. В главата ми далечен хунски предтеча хващаше майката за косите и изтръгваше детето от ръцете ѝ.


Като родител един от големите ми кошмари е, че детето ми може да стане жертва на тормоз в училище и аз да не разбера (навреме).


Бих възприела като провал, ако преживее нещо подобно на мен. Същевременно вярвам, че има граница, едва отвъд която се налага намеса на родител/възрастен. Не искам да съм хеликоптерна майка, която от прекомерна загриженост прави детето си неспособно да справи с най-малкото предизвикателство.  Затова не направих нищо, когато загрижена майка на друго дете ми се обади, за да обединим усилия срещу  две момиченца в първи клас, които според нея „тормозели“ моето и нейното дете (тогава второкласници). Моето нямаше вид на тормозено, а и дума не беше казало по темата. Като поразпитах, разбрах че двете момиченца дъщеря ми възприема по-скоро като досадни (закачали се в буса с другите деца, вземали шапки или ръкавици), но нищо повече.

Други  родители направиха огромен проблем, защото групичка деца изтрили тяхното от чат група на съученици, защото  не го  „харесвали“. Въпросът не приключи с извинение и възстановяване във въпросната  чат–група (заедно с други изтрити деца), а месеци наред беше раздуван пред психолози, училищно ръководство и по детски рождени дни. Беше изисквано от родителите на „провинените“ да задължат децата си да харесат въпросното дете, да се виждат с него извън училище и като цяло „ да престанат да тормозят детето им“, след като не искат да си играят с него. Дано това дете успее все пак да научи навреме, че в реалния живот на възрастен повечето хора, които среща, няма да искат  или да се чувстват длъжни да си „играят с него“ в свободното си време. Което е по-важно – че това е напълно нормално и ок. И че е ок то също да няма желание за това.

Оттогава  си опитвам  да “слушам“ детето си – наблюдавам я като се върне от училище, какво и как ни разказва, задавам по милиони начини „най-омразният на всички ученици въпрос“ (както тържествуващо ми беше обяснено има проучване по темата – „Как беше днес в училище?“ е първенецът ). Последното обаче работи все по-рядко на прага на пубертета.  През който, както  е известно, „уф, остави ме намира“, „нищо ми няма/нищо не разбираш“ могат да означават и всичко и нищо.


Нямам решение, имам само страховете на майка.


Като например периода, когато шестокласник тенденциозно се „закачаше“ уж безобидно с няколко по-малки момичета – вземаше храна от чиниите им в столовата, замеряше ги със снежни топки, ако се появят на двора, една от които моето посрещна с лице). Не се стигна до моя намеса. Посъветвах момичетата заедно да говорят с учителите и обещах, че ако те не направят нещо, тогава аз ще отида в училището. В крайна сметка, май като при всичко, и при този проблем опираме до домашното възпитание и личния пример на родителите. Не си представям, че емпатичното, отвореното за различното, загриженото за другия, и не на последно място сигурното, че е обичано  дете, може да стане насилник.

Още нещо важно – реакцията от хората наоколо. Инициативата на бъдещата бивша г-жа Безос се казва именно „Bystander Revolution“ – насочена точно към наблюдаващите  насилие – да не бъдат безучастни.  Жертвата обикновено се смята за сама в тази ситуация и че сигурно някак е виновна. Защото, например, с нещо се отличава от масата.  Трябва да се намесваме. Едва ли по хунския начин, който се разигра в главата ми при сцената в магазина, но да реагираме някак. Да дадем сигнал, че се случва нещо нередно.


Вижте още истории от ГЕРГАНА ИЛИЕВА=>

Коментари