Гергана Петкова

от Гергана Петкова

С кисела усмивка си спомням как преди години заведох петгодишната си тогава дъщеря на низвергнатата от църквата изложба на истински трупове в ЦУМ.

Далеч съм от образа на майка-садист, но държа нещата да се знаят и научават от първо лице. Заведох малката на изложбата, защото мислех, че ще възпитам в нея уважение към собственото ѝ тяло. Исках да засиля интереса ѝ към това да пие повече вода, за да е наясно отсега как се отмиват токсини, например.

Впечатлена бях от концепцията на организаторите – човешкото тяло, изнесено от зловещите зали на патоанатомите, надлежно разкрито в своята цялост и автентичност. Успешно фокусира вниманието на всеки тленен върху неговото здраве, устройство и причинно-следствените връзки между мисъл и форма.


При все това, моят вътрешен космос беше смутен, не от страха от смъртта, а от начина, по който дъщеря ми възприе всеобщата трупна картина.


Влизаме. Зад сиво-черни завеси, изпънати от тавана до пода като струни на музикален инструмент, сме посрещнати от експониран череп с медицински обозначения и разяснения.

– Бля! (това го беше прихванала от братята си)

Стискам я за ръката (наш си знак, че е сгафила и да млъкне). Тя обаче, вместо това, се откъсва от хватката и отива уж да огледа отблизо един от изправените трупове. Заемам се да чета, все пак затова дойдохме. В един момент чувам зад гърба си на фалцет:

– Мамо, това топките ли му са?

Изумена се обръщам и в последните секунди забелязвам, че дъщеря ми се е вторачила в съсухреното парче месо на изправения пред нея експонат и прави онази постановка на палец и среден пръст, с която в детството си правехме „маслинки“ – насочва да перне обекта на въпроса си. Ужас! Докато я отместя на безопасно разстояние, тя приключва със заниманието си и се устремява към колянна става на друг умрял, също е удостоена със звучното „Бля!“.

→ Вижте също: Честно по онзи въпрос за смъртта

Вече не чета, а по-скоро бързам към изхода и мимоходом гледам каквото успея. Детето, обаче, демонстрира все по-необичаен интерес. Оглежда вътрешността на черепа и възкликва:

– О, мозък! Дояде ми се!

Шъткам, съскам –  не става. Вдигам още по-болезнен шум.
– Я, виж на този как са му изцъклени очите… Те ядат ли се?
Втори ужас! Да ѝ бях купила онзи чипс, за който мрънкаше… Окопитвам се и чета на глас: „Почернял бял дроб на пушач“. Произвежда се писък:
– Ами татииииии и той ли ще умре с черен дроб, като пуши?!
Обяснявам, че баща ѝ е здрав като бик и че има един бял и един черен дроб, за всеки случай.
Следващ въпрос:
– Мамо, аз мога ли да си държа червата като тоя тук?
Гледам – вярно, на един му извадили червата от торса и ги положили в лявата ръка. С дясната си държи черния дроб. Най-безумната инсталация, която съм виждала някога. Вече сме на финалната права. Остават ни още два трупа. Чувам:

–  Оффф, тук само мъже има!

Подхилвам се, защото наистина мъжките трупове числено са повечко. Вторачвам се в оперативните разрези близо до лоба на последния и изведнъж отскачам. Ми той се движи, май към мен! За части от секундата се окопитвам и гледам, как дъщеря ми си подпряла единия крак на поставката, за която е закрепен трупът и я клати от скука. Е тук точно изяде един зад врата, защото здравата ме стресна и успя да ми провали културно-анатомичния ивент.

Вече бързах да я изведа навън, а тя без капка вина, с най-ангелския си глас ме попита:

– Мамо, и ние ли като умрем ще ни разхождат по изложби? Аз поне ще съм усмихната, докато ме гледат, а не недоволна като тези… че са умрели.


⇒ Още статии от ГЕРГАНА ПЕТКОВА

⇒ Още статии по тема ВЪЗПИТАНИЕ

⇒ Още статии от категория ТАБУ

 

Коментари