Гергана Петкова

от Гергана Петкова

Джош е мой братовчед. Баба ни гледаше двамата. Майките ни изпращаха обикновено за лятото и се сещаха да ни вземат едва в края му. Играехме заедно, спяхме в една стая, по цял ден бяхме неразделни, тъй като баба така ни гледаше, просто бяхме нейната отговорност в комплект.

Веднъж присъствах на разговор, в който смътно си спомням думата бавноразвиващ се. Чух от дядо, че Джош беше такъв. Не че не забелязвах, че той смяташе с числата до 10, докато аз надскачах вече с двуцифрените. Не че не усещах, че децата от квартала страняха от него и предпочитаха мен.

По детски наивно усещах, че го превъзхождам и го карах да ми казва „кака“, въпреки че разликата в годините ни е цели 11 месеца в негова полза. По време на игрите с другите го оставях да присъства, но се правех на заета с някоя важна задача, тъй като не разбирах как да отстоявам и неговата територия.

Веднъж се загубихме в градчето на баба. Търсиха ни цяла вечер до късно. Ние просто вървяхме само направо и така се озовахме на края на всичкото, което означаваше града.


Беше звездният ми миг, в който покровителствах Джош, успокоявах притеснението му и го карах да ми вярва.


Намери ни един човек. Слава Богу, дойде милиция и се возихме в „Лада” с буркан. Изпитвах смесица от ужас, срам и интерес. Джош се радваше точно толкова, колкото може да се радва едно малко дете. Очите му блестяха, задаваше много въпроси на милиционерите и не спираше да мърда. Закараха ни право у дома.

В детските ми спомени той си остана с най-красивите очи – синьо-зелен ирис, правилна форма на клепачите и умопомрачителни черни, гъсти и извити мигли. Плътни устни и безброй непокорни русоляви къдрици. На вид нищо не подсказваше менталното му изоставане, докато не проговореше. Произнасяше думите бързо, като на края на изречението все се засмиваше, какъвто и да е контекст на разговора. Правеше същото, което и аз, без да е критичен и да има собствено мнение. Дори за погребението на баба заимстваше от думите, които си редях на глас, сгърчена на две от загубата ѝ.


През всичките години на порастването ни се учех малко по малко да откривам какъв е той и по-рядко да правя заключения какъв не е.


Наблюдавах как общува със света, как оцелява като различен, колко са му специални потребностите, щом може сам да пазарува, как си намери работа и как си купи първата уредба, и подбра във фонотеката си музика за ценители.

С него се чуваме на рождените си дни. Радва ми се все така неподправено и по детски очарователно. Нарича нещата от живота с истинските им имена. Изключително прям е. Прегръща по мечешки, но топло и със съчувствие. Подарява ми ръчно изработени бонбони. Негова рецепта. Не яде сладко, защото има воля да се поддържа във форма. Като по филмите. Пак като по филмите носи дънково облекло и държи да има часовник. Подава ръка, докато слизаме от трамвая.

Казва, че смъртта е същата като живота, просто умрелите хора са невидими.

С изключително чувство за собственост е.  Отдавна се научи да отстоява себе си. Дори често си налага мнението и прави това, което си е намислил. Плаче и лицето му се мокри, защото позволява на сълзите си да съществуват дълго и не бърза да ги заличава. Ако се гневи, то е с причина. Помни обиди и не се опитва да разбира и оправдава чужди постъпки, които счита за грешни. Не общува повече с хората, които са го наранили. Има усещане за цветове и може да сглобява мебели. Знае няколко думи на френски и арабски. А ги е чувал в детските си години. Знае какво е любов и казва, че един ден ще я подари на жена си. Казва, че ме обича и аз му вярвам.

Когато гледах Рейнман, а след време Форест Гъмп, разбрах, че в моя живот имам такъв случай – случаят Джош.

Цветен, многопластов и естествен.

Давай, Джош!


⇒Още статии от ГЕРГАНА ПЕТКОВА

⇒ Още публикации на тема СПЕЦИАЛНИ ДЕЦА

⇒ Още публикации на тема МОЕТО ДЕТСТВО

Коментари