Аврора Иванова

от Аврора Иванова

Разговор с нищо неподозираща непозната млада дама на летището преди няколко седмици:

– Какво хубаво бебче, как се казва?

– Ангел.

– Това първото Ви дете ли е?

Няколко секунди неловко мълчание от моя страна.

– Не, имах дъщеря.

Ококорени очи.

– Имали сте?!

– Да, тя почина миналата година от менингит. Беше на 14 месеца….

***

Разговор със служителката в банката преди няколко дни:

– Добър ден, г-жо Иванова! Виждам, че семейството расте. Момче ли е?

– Момче е. На 4 месеца е вече.

– Много е сладък! А каката как е? Расте ли?

– Тя… Тя почина преди година…

– Ама как така? Какво се е случило?

– Разболя се от менингит, лекарите бяха безсилни…

 

 

Той се роди няколко дни след първата годишнина от смъртта ѝ. Мъдро и търпеливо изчака да мине седмицата, през която предната година се борехме за живота на сестра му. Да отминат всички дати, които свързваме с нейната смърт.

Имаше нещо нереално в ходенето през тази същата седмица всеки ден до болницата за слушане на тонове и проверка на разкритието. Мозъците ни тотално даваха на късо всеки път, щом прекрачехме прага на болничното заведение. Някак си не можехме да приемем двете противоположни реалности – година по-рано влизахме в болницата, за да гледаме как умира детето ни, а сега отивахме всеки път с надеждата, че контракции има и той ще се роди всеки момент.


Не знам защо живеех с илюзията, че с второто дете всичко е по-лесно. Може би нищо не е лесно, когато първото дете вече те чака на небето.


Бременността започна с ужасно гадене, което продължи почти до 20-тата седмица. А в края ѝ заради жегите се бях надула като балон и едвам мърдах и дишах, нямах нито един чифт обувки, които да ми стават. Спането беше лукс, още повече че мислите ми постоянно търчаха в две противоположни посоки – мислех за нея, за трагедията, която се случи, за месеците, които живяхме заедно; мислех за него, за раждането, за кърменето, представях си как ще бъде да държа отново бебче в ръцете си.

Но това не беше просто игра на въображението, както когато чаках нея. Това беше вид спомняне за времето, когато тя беше бебе. Плачеше ми се непрекъснато. Чудех се дали ще се справя, дали ще издържа психически. И същевременно нямах търпение да започне всичко отначало. Да ни се даде този нов шанс. Животът ни да се оцвети отново в цветовете на дъгата.

→ Вижте също: На следващия ден животът продължава

Най-после стигнахме до раждането. Както и предния път, се наложи да го предизвикат. Както и предния път, имаше усложнения и се разминахме на косъм от трагедията. Няма ден, в който да не благославям гинеколожката, която изроди и двамата, без да губи време, хладнокръвно и професионално.

И ето го в ръцете ми, на гърдите ми. Изведнъж всички страхове се изпариха, всички лоши мисли и спомени се оттеглиха някъде на заден план. Обзе ме едно великолепно, царско спокойствие.


Времето сякаш спря. Първите седмици след раждането му бяха истинско блаженство. Не защото забравих за нея. Не защото дупката, която носим в сърцата си и зее в дома ни, се запълни. Просто изведнъж двете несъчетаеми реалности се сляха в една.


Чрез него можех отново да имам някакъв контакт и с нея. Обичам го два пъти (Love me two times, пееше любимият ми Джим Морисън) – веднъж заради него, веднъж заради нея.

Има дни, в които миналогодишните събития изглеждат като лош сън, кошмар, неуловим и невероятен. После поглеждам снимките, играчките, креватчето, столчето за хранене – не, не е било само сън, всичко се случи и беше ужасно. Очите ми се пълнят със сълзи всеки път, щом се сетя за нея. Минаха седмици, преди да мога да запея приспивни песни на сина си. Същите приспивни песни, които пеех на дъщеря си.

Не, не ми е лесно с второто дете. Опитът с първото едновременно ми помага и ме блокира. Често не успявам да взема решение за елементарни неща. Опитвам се да контролирам страха си от болести и микроби и да не си представям, че може нещо ужасно да се случи и на него. Опитвам се да не го поставям под стъклен похлупак. Опитвам се да планирам връщането си на работа, записването му в ясла, търся детегледачка.

Съмнявам се във всяко свое решение, във всяко свое действие. Правилно ли постъпвам? Ами ако пак сбъркам? А къде сбърках предния път, за да не повтарям грешката? Въпроси без отговор.

А през това време детето на дъгата ми се усмихва сладко сладко и топи сърцето ми с всяко „Агууу“…

 


⇒ Вижте още статии от АВРОРА ИВАНОВА

⇒ Вижте още от ЗАГУБА НА ДЕТЕ

⇒ Вижте още по тема МАЙЧИНСТВО

Коментари