Един спомен се е запечатал в ума ми: лято е, краят на август, все още e знойна жега, мобилният ми телефон току-що е сигнализирал за получен sms. Една от най-близките ми приятелки e станала майка, момиче е. Едновременно се просълзявам и се изсмивам на глас, чак тогава осъзнавам, че съм сама в жилището, а така ми се иска да прегърна някого…


Друг спомен – на терасата на варосана в бяло гръцка къща – зукумите шумят, задиряни от вечерния бриз, а погледът ми търси хоризонта – там, където синьото на морето се слива със синьото на небето. Разговарям по телефона с много обичана приятелка. Преди няколко часа е родила за втори път – момче е.


Трети спомен: Когато бях малка, майка ме оставяше понякога у наша съседка, която беше инвалид. Няма да забравя нейния ЗАЗ, с който караше из града, със специални лостове, за да може да шофира. Нямаше свои деца, само едни племенник, който се грижеше за нея. Тя се заемаше да се грижи за мен, измисляше игри, черпеше ме с лимонови резенки и когато един ден мама затвори телефона и се разплака, разбрах, че е починала. Тази жена нито един път не каза, че ѝ тежи да се занимава с малко дете, което на всичко отгоре не ѝ е роднина.


Децата влизат в живота ни по различни начини, понякога и като наши собствени.


Така се случи, че двамата с моя любим сме кажи-речи единствените сред група от близки и приятели, в която всички са с по едно или две деца. Преди да се усетим, срещите с тези обичани хора започнаха да се случват в градинки и по детски площадки, а в студените месеци – в заведения, където има детски кът, аниматори или достатъчно самоотвержени сервитьорки. Научихме се бързо да се изтегляме от заведенията, след като приключим, подтиквани от факта, че когато поискаме сметката, тя пристига след около три и половина секунди, което неминуемо ни дава да разберем, че вероятно сервитьорът е стискал в ръка заветната бележка, отправяйки в сърцето си гореща молба любезните клиенти с децата да бъдат възможно най-експедитивни.

Научихме, че с дете дори най-неангажиращата вечеря трябва да бъде добре обезопасена, защото иначе може да приключи с набутано в носа зърно от царевица. Научихме се вкъщи да има достатъчно бели листове и цветни моливи, както и плейлиста със специално подбрани популярни детски песни. Научихме всичко това с любов и благодарност!

Има разбира се и някои неловки ситуации. Искаме силно да имаме наше дете и се надяваме да имаме шанса да станем родители.


В същото време, битувайки към момента в статуса на хора без деца, се натъкваме на ситуации, в които близките ни хора, озовали се вече в ролята на родители, звучат малко плашещо.


Подробните описания кой какво е отделил, колко често и какво ниво на здраве сочи отделеното, както и показването на 1734975023475 снимки на детето на първо виждане, не са сред нещата, които насърчават контакта. Също така понякога дотяга и моменталното обръщане на темата към децата, в момента, в който си продумаме. По тази и по друга причини на моменти се чувстваме неловко сред приятели с деца – като необвързан индивид от мъжки или женски пол в компания от женени двойки – и те са били в неговото положение, но вече са забравили какво вълнува човек на онзи етап. Не искам и не съдя приятелите си, много е вероятно аз да съм и по-крайна от тях, озовавайки се в същата роля. Когато обаче не си бил в нея, подобни промени с хора, които до вчера са били еталон за интелигентен и смислен разговор, са малко стряскащи. Все пак няма да се поддам докрай на паниката от наблюдаваната промяна поне до момента, в който не се съберем с приятели на вечеря и някой не се заеме да нареже пържолата в чинията ми на удобни малки хапки.

Вярвам, че разделението на хора с деца и на хора без деца наистина е абсурдно. Мисля, че благодарение на любовта, която ни свързва в приятелски отношения, дори и да се намираме на различни етапи в развитието си и на различна „вълна“, има как да намерим общ език. Това коства усилия на всяка от страните, но си заслужава!

И, забравих да го напиша, а е важно: ние наистина много обичаме децата на приятелите си – от цяло сърце и душа!

Коментари