Теодора Тодорова

от Теодора Тодорова

Лежа си, тихо е, с изключение на някоя и друга преминаваща кола отвън. Топло, лек бриз, въобще –  безметежна и красива септемврийска вечер. Бебето спи, на следващия ден ще ни изписват.

Мисля си колко достатъчен беше недотам розовият престой в болницата, но същевременно колко съм благодарна и за тези дни. Някак си е важно да има междинен период  между „бременна“ и „вече с бебе“, да останеш малко сама с него, макар и в болница, защото след това реалността, ентусиазмът, ритуалите, напасването, могат да те погълнат тотално.

Мислите и спокойствието са прекъснати от акушерката, която пристига директно с въпроса: „Видях в документите ти, че работиш в чужбина, та би ли ни помогнала с кратък превод?“ Съгласявам се, не питам за какво става дума, тръгваме към друг етаж, даже леко ми става приятно как вече ходя без да влача система, все едно дърпам тяло към олтар, което всъщност не ме иска. Така да се каже, притекох се чевръсто, пък и колко му е, един превод.

От много мрачна стая, с едно легло, ужасен юрган, на което лежи свита жена с дълга красива начупена руса коса, се показва мъж и ни пита остро какво искаме. Преди изобщо да се усетя да кажа каквото и да е, акушерката ме подканя да се извиня. Да се извиня от името на всички – болницата и държава, и да кажа, че това не е България, че сме добри хора, че имаме и други юргани. Започвам да давам накъсо, опитвам се да разбера какво се е случило, защо сме в обяснителен режим, какво става с тези хора, защо жената плаче.


Двамата са датчани, пътували на екскурзия в шестия месец от бременността на жената, решили да отидат някъде на юг, да съберат слънце на Червено море, една ваканция преди бебето, само това. Жената се почувствала зле в самолета, и докато се извърши аварийното кацане, бебето се ражда, но не оцелява.


Вместо на плажа, датчаните се озовават с куфарите в нашата болница. Без бебе. Без бебе. Без бебе. Били специален случай, не можело да бъдат приети по нормалния ред, трябвало изолация, не можело да са на етажа с другите жени, не можело друга стая, няма друга стая, няма второ легло, няма друг юрган. Нямат и бебе. Жената е неудържима, мъжът бесен – на себе си и на вселената.

Изпадам в някакво роботизирано състояние и започвам да прехвърлям всяка дума на ум по сто пъти на милисекунда, за да видя дали е най-добрата, най-милата, най-честната. Покриваме основната информация, която искат, а именно, че за жената е направено всичко възможно и че физическото ѝ състояние е добро. Искат да разберат защо не могат да видят бебето, кога ще си го вземат, как ще го погребат, посолството им помага да се направи кремация и да могат да си тръгнат по най-бързия начин. Освобождавам се от акушерката, защото нейните извинения са безумни и не помагат.


Въпросът не е България срещу Западна Европа, родопско одеяло срещу пухена завивка. Тези хора нямат нищо, храна, вода, нищо, че и човешкото отношение, което са получили е било около минимума, защото правила и ред било имало. Но нямат и бебе. Мъжът не иска да остави жената сама, не смее да излезе да купи храна, а то и какво да купи в 12 вечерта.


Излизам да се събера малко, обаждам се на Ники, просто да му разкажа. Оставам още малко с тях, жената мъничко се успокоява, или просто няма сили за нищо вече.  Поглежда ме, само за да ме попита аз какво правя там. Личи си, че имам корем, не се знае дали е с бебе или без. Не мога да ѝ кажа, че вече съм родила живо и здраво бебе, и то спи на горния етаж. Казвам просто: „Ами, аз…аз просто трябваше да съм тук.“ Оставям ги, не смея да се натрапвам повече и се качвам при Захари и акушерката, която стои край него.


загуба на дете Parentland.bgВижте също: НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА от Аврора Иванова=>


Вече не съм така чевръста, усещането е все едно влача не една, а хиляди системи, и всяка дума, която трябваше да преведа пищи както металните им крака дрънчат по пода със соц мозайка, когато гумичките им са се износили от употреба. Влача се бавно. Езикът, и той е бавно нещо, много по-бавно от например самолета, оръжието, няколко грешни стъпки, но е по-силен. Докато стигна до Захари си повтарям само, че трябва повече да го уважаваме, да го използваме грамотно, да не го хабим, да сме ловки, а не неловки с него, защото се стоварват и такива моменти, когато цялото му богатство ни трябва повече от всичко. Хващам се как си ги мисля тези неща, за да разсейвам ума с нещо друго, някакъв неуспешен и глупав опит да стоя права.


В 5 сутринта се появява Ники, не го очаквам изобщо толкова рано. Изписването е чак по обед. Идва с торба провизии, сварил яйца, направил палачинки, термос кафе, вода, плодове, не спал и не знаел и той как да помогне. „Пикник“ чантата предизвиква сълзи от умиление. 


А ние просто не знаем какво друго да направим… Жената казва, че няма да ни запомни имената, просто ще да ни нарича „българските ни ангели“. Чувстваме се нелепо. Подава ни листче с телефона и имената им, ей така, да им се обадим. Вземаме си довиждане, те отиват на хотел да чакат обаждане от посолството, аз към моята стая да събирам багаж и да се подготвим със Захари за излизането от болничния ни инкубатор за междинно спокойствие.

А Ники, в другата му, паралелна за този ден вселена, да купува цветя. Защото те пък, видиш ли, били езикът на любовта…


Още статии от ТЕОДОРА ТЕОДОРОВА=>

Коментари