Гергана Илиева

от Гергана Илиева

В професията си се сблъсквам с човешки имена доста по-често от водачите в обществения транспорт, ИТ специалистите или производителите на каквото и да било.

Случва се имена да са повод и за забавление (също така и писмената грамотност, но за това друг път), а и смяната на име е нещо, което е част от тази професия – има българин, който официално смени името си на Манчестър Юнайтед, тъй като успя да докаже, че е болен фен на червените дяволи.

Същата тази професия, поради факта, че се упражнява задължително под личното име, е дала крилати фрази от типа „едно име имам, така че за никакви пари не бих…“, „за едното име работя“ и т.н.

Като бях малка, често по телевизията се споменаваха имена като Трендафилка Немска и Ричард Груев. Поради което бях решила, че там работят само хора с особени имена. Т.е. ако ти е обикновено името, като моето, не си квалифициран по презумпция за там и това е.

Имената са често повод за недоразумения:

  • Сменила съм училището след 7 клас. Говоря си по телефона с приятелка от стария клас. Питам какво ново. Тя: имаме нова съученичка, Филипинка. По телефона аз обаче не улавям, че това е име, решавам че указва произход от Филипините и питам: тъмна ли е?
  • Някой си кръстил новородено момиче Феерична. Преди да успее да се сдържи, получател на тази информация изтърва: а ако Феерична стане 1.90 и 100 кг преди да завърши гимназия?
  • Мой приятел германец има сложна, не точно немска, фамилия (мисля имаше дядо чех), която обаче се произнася звуково много близо до въпроса „как сте?“ на немски, фраза, която се ползва много при запознанство или учтиво начало на разговор. Поради което цял живот като се представя, в отговор получава “Danke, gut.” (благодаря, добре).
  • Запознаваме се момичета от България с момчета от Гърция. Един се представя:“Лефтерис“. Питам го как му викат галено/ накратко. Той се ококорва: „Това Е накратко! От Елефтериос.“

Въобще името е важна работа. За която ти нямаш думата. Тези пък, които имат думата, следва да се съобразяват:

  • Със закона – към днешна дата е Законът за гражданската регистрация, който определя някои основни правила при наименуването на хората. Те създадени с цел да ви попречат да кръстите сина си Тъпанар Неден, да дадат възможност дете да получи име, ако майката и бащата не са могли да споразумеят по темата, определят вариантите за бащино и фамилно име, когато бащата е неизвестен и т.н. Подобен закон винаги сме имали (от 1.01.1893 е в сила ЗАКОН ЗА ЗАБЕЛЕЖАВАНЕ НА РАЖДАНИЯТА, ЖЕНИТБИТЕ И УМИРАНИЯТА), като мога да твърдя, че съвременният е доста либерален, сравнен с този в сила, когато аз съм се родила например (задължително окончание „ова“ за бащини и фамилни имена на момичета, никакви „чужди“ имена като Елизабет или Ингрид, т.н.)
  • Със собствените си родители и други роднини.

Баща ми е кръстен на дядо си. Подозирам, че дядо ми, неговият баща, също. Някой от съименниците на баща ми назад е дал и фамилното име на семейството. Аз бях първата внучка на родителите на баща ми, а брат ми – единственият внук от мъжки пол. Та не само собствените ни имена, но и фамилните, бяха  повод за напрегнати ситуации, някои от които отекнаха в годините. Тук е моментът да отбележа, че по всички линии баща ми е 100% добруджанец. Ако ви е чудно защо го подчертавам: според мен добруджанците са като македонците, ама без веселата част. Виждали ли сте добруджанска мъжка ръченица? Точна метафора на добруджанския характер… тежка работа.

Та, като съм се родила аз,  ясно е било че ще бъда кръстена на родителите на баща ми. Нашите обаче все пак били малко бунтари: баща ми решил, че ще ме кръсти на майка си, не на баща си. А майка ми пък не одобрявала името на свекърва си и кандисала само на първата буква. А името избрала от „Извора на белоногата“ на Славейков. За късмет, свекърва ѝ я подкрепила: ако ще е на мен, да е Гергана.

Дотук добре, но като ме записват, вместо за фамилно име да ми дадат това на дядо по бащина линия, за когото това било от съществено значение, ме записали със семейната фамилия на баща ми. Макар с голяма недоволство, дядо ми го преглъща, защото „тя е момиче и  един ден ще смени фамилията“. Когато се роди брат ми – единственият мъжки внук, баща ми се опитал да го запише с името на дядо като фамилия, но от ЕСГРАОН отказали – не можело пълнокръвни брат и сестра да имат различни фамилии. Това вече дядото добруджанец не прие. Първите ни братовчедки бяха записани “правилно“ и у мен от дете още се появи и остана усещането, че бяхме определяни като “другите“ внуци и дядо ни имаше различно отношение към „правилните“ и „неправилните“  до края.

Още като дете, а и по- късно, си играех да си представям какво друго име би ми подхождало или как бих се прекръстила, ако можех. Никога не съм харесвала, че нямаш право на избор. От тази гледна точка много ми харесва практиката с многото първи имена (макар че леко се препъвам на Симеон Хасан или Петър Стивън), защото имаш избор кое да ползваш ежедневно. Не успях да си се представя с друго собствено име, моето ми пасваше като ръкавица вече. Фамилията обаче не смених и нямам намерение. И малко ме  е яд, че не мога да я добавя към бащината на детето – законът не позволява. В Испания майчината фамилия е част от името, макар да не се ползва официално. Заради смесен брак едно испанско момиче се казва Катрин Санчес Големанова.

Дъщеря ми е единствено внуче на едните си дядо и баба, с които е расла и така я обичат, че можеше да я кръстим Антигона-Персефона (накратко Анти, Перси или Гони?!?) и нямаше да има значение. За другите пък беше далечното четвърто внуче, имах си кръстени на тях първородни и тема за имена не имало. Не че щях да питам когото и да било освен от бащата. С когото до последно не можехме постигнем пълен консенсус. Като наблюдаваше колебанията ми, жената от общината, която обикаляше в родилното да записва имената на бебетата, лукаво се подсмихна: “Каквото вие кажете сега, това ще е името”. Но аз не съм такъв човек (понякога съм толкова добра и скромна) и я записах с името, което избра баща ѝ от няколкото, които ми харесваха като краен списък. И не я записах с две собствени имена, както много исках.

Не си мислете, че само тук именуването на дете може да носи напрежения с близките роднини. В Китай името се дава един месец след раждането и изборът се прави от бабата и дядото на детето, вероятно по бащина лини. Индия – голяма част от хиндуистките имена са свързани по някакъв начин с бог или богиня, или пък с божествено качество, но някои бебета се кръщават в чест на член от семейството. Италия – като при нас, ама няма мърдане – първото мъжко – на бащата на таткото; второто мъжко – на бащата на майката; първото момиче – на майката на таткото; второто момиче в семейството – на майката на майката. Аз си мислех че имат много деца заради католицизма, абортите и т.н., пък те за да могат поне едно да кръстят както си искат.

Като добавим към кръщелния Гордиев възел и смесените бракове … и  се стига до: майката и бащата – искаме име, което да е интернационално и – едно мъжко първо „небългарско“ име завършващо на „а“. Българската баба: ма той си идва с името бе – роди се на Х-овден!  – второ собствено „българско“ име, завършващо на „тър“. Общо звучене заедно с чуждата фамилия– симфония от звуци на тенджера, падаща по стълби.

Най –добре според мен е децата да се кръщават на себе си ( нали се казва СОБСТВЕНО име).  И да не залагаме мини в живота им с името – как звучи заедно с бащиното и фамилното (Никол-Мариета Марио Въртиопашкова, Лио-Петър Груев (тук навсякъде цитирам реално известни ми имена, които променям, като се опитвам да запазя „звученето“ им), какви галени форми са възможни, как биха реагирали възприемащите името в различни житейски ситуации. Аз например се опитвах да си представям детето ми с даденото име през различните фази от живота му, особено в училище, щото на 7-8 години в класа подигравахме една Фаничка (на баба си Стефана) и ѝ викахме Баничка и Ваничка. И  въпреки че има Закон за транслитерацията, знаете ли как се озорвам всеки пък като трябва да изпиша на латиница Ихтиандър Брунехълмски. А ми се налага. Така че – умната!


Вижте още истории от ГЕРГАНА ИЛИЕВА=>

Коментари