Опитах всичко, абсолютно всичко, което беше по силите ми, за да се справя сама. Но един ден се сринах. Беше като тих, невидим взрив, като късане на стара хартия, като нещо неизбежно, като скок в нищото.

После добавих думи и изображения към чувствата. Все едно къщата, в която живеех удобно от дълги години, със съзнанието, че познавам всеки неин сантиметър, се разпадаше.

Разбрах, че може би страдам от депресия.

Всичко ми се струваше трудно. Да пиша, да се смея, да обичам. Всичко ми причиняваше болка, но в същото време имах някаква надежда. Знаех, че трябва само да надигна глава от дълбоката дупка, в която бях, и всичко щеше да си дойде на мястото. Но стените бяха хлъзгави и всеки път, когато опитвах да докосна слънцето, се плъзвах обратно надолу. Така борбата продължи.

И превзе целия ми живот.

Ако трябва да се върна към корените на проблема, мога да направя дълги списъцис множество причини. Животът в Ню Йорк и неговите заблуди. Другите хора. Успехът, главозамайването, напрежението. Превръщането ми в отговорен възрастен индивид, което беше едновременно адски трудно, но и прекрасно. И разбира се, напразните опити да имаме дете, което събуди стари мои детски травми – дълбоко стаени, изяждащи, напиращи за внимание.

Списъкът е безкраен, но ако трябва да обобщя – изгубих връзката със себе си. Вече бях  различен човек, а продължавах да живея, сякаш съм същата.

И така, убедена, че това е просто кофти настроение, стоях и чаках предишното ми Аз да се завърне.  Предишното ми уверено, позитивно, амбициозно, усмихнато Аз.


Гаранс ДореВижте също: ГАРАНС ДОРЕ ПРЕД ЛЕНА ДЪНАМ: Натискът върху жените да станат майки е огромен. Това трябва да спре! =>

 


Правех постоянно опити да го върна обратно. Тъкмо бях пристигнала в Лос Анджелис и нищо не можеше да ме откаже от плановете ми. Лечители, шамани, хипнотизатори, имах много варианти за справяне с проблема. Медитации, водене на дневник, звукови терапии –  вече не можех да понасям собствения си глас да говори за мен самата.

Обсъждайки непрекъснато собственото си страдание, аз се превърнах в самото страдание.

Очаквах завръщането на предишното си Аз. Опра културата ме завладя. Културата на прозренията, превърнала се в основана американската мечта.

Дори ми хрумна да пробвам Аяуаска* – привличаше ме мисълта да се възродя със скоростта на светлината. Но дълбоко в себе си знаех, че всъщност съм твърде нестаблина и неуверена. Така че продължих с опитите да изляза бавно от дупката.

Със сестра ми имахме лек сблъсък. Не беше нищо сериозно, по-скоро тъмен облак, преминал за минути, но го приех тежко. Тя и нейните приятели бяха до мен месеци наред. Емили пък поемаше всичко в работата в моментите, когато усещах, че не издържам повече. Лоло също беше винаги на разположение, тревожеше се за мен, вероятно защото усещаше бездната зад иначе уверените ми думи и ведър смях.

Тогава изведнъж ми се стори, че всичко, което носех върху плещите си години наред, внезапно е станало непосилно тежко. Бях се превърнала в сянка на себе си и само най-близките ми хора можеха да забележат това…

Повече не издържах.

Не мислех за смъртта, не. Но темата някак се прокрадваше. Беше като вдигаща се завеса и изведнъж си казваш: „ Хм, не се бях сетила!“Никога не бих си помислила нещо такова, никога! Но се заблуждавах…

Именно благодарение на тези мисли успях да разбера, че имам сериозен проблем. Внезапно забелязах обсесиите, налудничавите идеи, безкрайното изтощение и паническите атаки, които и ударни дози канабидиол** не биха могли да неутрализират.

Най-сетне, подобно на някаква налудничава майка, любяща и загрижена до крайност за своето дете, започнах да се тревожа за себе си. Притеснявах се за психичното си здраве.

Усещах, че съм минала от другата страна и там беше плашещо тъмно.

Веднага споделих на близките си. Имах нужда от добър терапевт и големи дози разбиране и съпричастност. Но ми трябваха и антидепресанти.

Всички бяха шокирани. Антидепресанти? Крис първи каза „не“. Не ги взимай. Няма да си същата. Недей!

Но аз продължих да настоявам и лека-полека открих колко много хора от обкръжението ми взимаха също. Те пък бяха изненадани как открито говоря за своите слабости и развълнувани от възможността най-сетне да споделят собствения си опит по темата. Всички ги пият, но никой не говори за това, ми казваха. Бяха склонна да повярвам.


сивата гостенка - Parentland.bgВижте също: СИВАТА ГОСТЕНКА от Даниела Ламбова=>

 


Всичко това ми даде увереност, но и ме изплаши. Наистина ли живеем в общество, което ни тласка към ръба? Ако е вярно, изглежда и аз бях станала жертва на стреса и трябваше да се призная за победена. Явно нямах достатъчно сили, за да се боря сама.

Реших да потърся добър специалист. Тръгнах на терапия, където си изплаках очите. Успоредно с това посещавах и отличен психиатър, който ми задаваше милиони въпроси и заедно се спряхме на лека доза антидепресанти за начало.

Благодарение на лекарите установих, че безсънието е истински проблем. Качеството на съня е едно от първите неща, които оказват влияние на психичното здраве. Дадох си сметка, че обсесиите и маниакалните ми състояния са били знак за депресия. Терапията извади на показ милиони дребни детайли, които смятах за незначителни, но всъщност говореха за историята на моето заболяването.

Бях позволила на всички тези малки препъни камъчета да се намърдат в живота ми и упорито да го рушат ден след ден.

Лечението ми започна в същата седмица, в която си отиде Антъни Бурдейн.  Същият Антъни Бурдейн, когото смятах за мой идол. Антъни Бурдейн с прекрасния привлекателен живот, точно като моя. Антъни Бурдейн, който беше влюбен, имаше малко дете и всички му се възхищаваха.

Никой не разбираше защо си отиде. Та той притежаваше всичко необходимо, за да бъде щастлив!

Мъчно ми беше за него, но напълно разбирах решението му.

Антидепресантите не действат веднага. Нужни са няколко седмици или няколко месеца, докато се усети ефект. Става бавно и неусетно. Както се опитваш живееш по възможно най-правилния начин,  в един миг се обръщаш и осъзнаваш, че тъмният облак се е разсеял.

Разбрах, че се нуждая от повече време за себе си. Истинско, качествено време. Споделих на Емили за проблема си в деня, в който всичко се разпадна. Тя вече знаеше. Виждаше колко яростно се боря и ми каза: “ Зарежи работата, ние  ще се погрижим за всичко“. Боже, колко я обичам!

Чухме се след няколко дни и ѝ споделих плана си: целия август – нула. Нищо. Никакви пътувания, никаква работа, никакъв Инстаграм (психиатърът ми обясни, че често препоръчва на пациенти, които са популярни в медийното пространство, да си дават почивка от социалните  мрежи – те наистина са опасни за психичния баланс). Вече имах план – да спортувам, да спя до късно, да се излежавам на плажа, да хапвам много зеленчуци и да не взимам никакви важни лични и работни решения до второ нареждане. Ако се налагаше, щях да прекарам по същия начин и септември.

С помощта на хората от екипа ми, с които бях безкрайно откровена, успях да се справя с належащите професионални ангажименти. Не съм добре, имам нужда от помощ. Излишно е да споменавам, че те бяха просто чудесни с мен. Беше много, много тежко. Да работиш и да се усмихваш, когато вътрешно умираш, без да имаш представа какво не е наред. Да искаш само да плачеш… Просто ужасно…

И тогава, една вечер докато с Крис се готвехме да си лягаме и нещо се закачахме, усетих, че съм лека и радостна. Бях прекарала целия ден в шеги и майтапи. Споделих го на Крис и той отвърна: „Да, жената, която познавах преди, се завръща“.

Малко по малко си върнах радостта. Вече не се чувствах притисната и задушавана от проблемите. Преоткрих удоволствието от живота, което считах за даденост, а се оказа, че представлява много крехко и непостоянно умение.

Но най-важното – скъсах веригите на собственото си страдание. Сякаш страшните му челюсти, захапали ме за гърлото, внезапно се отвориха и то изчезна! Вече виждах нещата от различен ъгъл и най-сетне можех да се смея на цялата история. Не виждах проблеми, виждах решения. Не се задушавах, а дишах. Най-сетне!

Отново заобичах себе си, живота си и всяка част от него.

Прекършването на крилете е голям шок. Изгубвайки се в тъмното разбираш, че то винаги е там, наблизо, в очакване да те погълне, ако не полагаш грижи за щастието си.

Човекът, който бях преди, вече не съществува. Човекът, в който се превърнах, докато потъвах в дебрите на депресията, е мъртъв отдавна. Успях да се освободя. И днес започвам да опознавам новото си Аз.

По-мека, по-крехка. По-смирена пред тайните на живота. По-малко амбициозна, но много по-открита. По-обичаща и по-малко изискваща.

Наясно съм, че не съм открила вълшебната формула. Не ми се иска да съм цял живот на антидепресанти, но кой знае, ако се наложи, ще продължа да ги взимам. Не разполагам с мъдри уроци, които да предавам на другите. Пътят на всеки един от нас е различен и уникален по рода си. Именно движението е това, което осмисля живота ни. Не бих се върнала и крачка назад, не бих променила нищо.

Тотално премоделирах концепцията си за успех, като смених старите си възгледи с щастлива вяра в моментите, емоциите, интуицията и усещанията.

С други думи, най-сетне се научих да живея. Да живея по начин, на който нито един учебник не е способен да ме научи.

Много е важно да се грижим за здравето си, включително и за психичното си здраве. Дълго мога да ви говоря за всичко научено през изминалите месеци. Все още не спя добре. Трудно е, старая се. Не можеш да заличиш следите от години безсъние и панически атаки за няколко седмици – нужно е много търпение, себеобичане и себеуважение.

Както знаете, отнасям се предпазливо  към щастливите финали. Животът е непрекъснат процес и ако антидепресантите работят при мен, то не значи, че  са потребни всекиму. Трябва да бъдете внимателни и да се консултирате с доверени лекари.

Но по-важно от хапчетата е говоренето. Да говорят хора като мен. Хора, чийто живот изглежда като сбъдната мечта в очите на другите. Психичното здраве и преследването на успех, пари и любов нямат нищо общо помежду си. Или поне привидно, защото моментът на срив идва точно когато си мислиш, че си постигнал всичко. Сам не разбираш как след като имаш всичко, е възможно да си нещастен.

Точно затова самоубийствата на Антъни Бурдейн и Кейт Спейд бяха толкова разтърсващи. Ако хората, които имат всичко, искат да умрат, тогава накъде сме тръгнали ние, останалите?

Ако нещо ви мъчи, говорете за това. Не чакайте. Отнасяйте се сериозно към болката и тъгата си. Вслушвайте се в себе си, търсете знаци за дискомфорт. Ето например аз – когато прекарвам твърде много време в социалните мрежи, забелязвам, че пулсът ми се ускорява и ме стяга гърлото. Това е достатъчен сигнал да хвърля телефона и да преосмисля какво поемам – точно както си правиш сметката след 2 чаши алкохол. Казваш си, че е време да спреш.

Мога още да говоря, но се опитах да бъда кратка. Искам да продължа дискусията за психичното здраве, за да не ни е срам от темата и да търсим помощ без колебания. Не се притеснявайте да споделяте своите лични истории и въпроси. Говоренето само по себе си е изключително важна крачка.


 

*Аяуаската е южноамериканска отвара, за която се твърди, че има силен духовен ефект и удивителни физически лечебни свойства. Известна е със способността си да предизвиква силни ефекти, водещи до усещане за промяна на съзнанието с цел пречистване от всички негативни енергии и достигане на реално познание на вечната природа на душата и околния свят.

**CBDканабидиол, конопено масло. Използва се като хранителна добавка – влияе на нервната система, сърдечната дейност. Твърди се, че има антиоксидантни и противовъзпалителни свойства.


Източник: Atelier Dore

Превод от английски: ИРИНА НИКОЛОВА

Редакция: Parentland.bg 

Коментари