Яна Попова

от Яна Попова

Израснах като единствено дете, без брат или сестра. Всичко беше само за мен – време, средства, любов, внимание. Целият арсенал от обгрижващи ме се стараеше да не се превърна в безмилостна егоистка. Почти не успяха.

Когато дойдеше някое съседско дете и се опиташе да се добере до моите вещи, рискуваше да си навлече гнева ми. Времето минаваше, а егоизмът беше неизменна част от мен, загнездил се дълбоко във вътрешната ми природата.


Съдбата, обаче, реши да ми даде тест, който щеше да промени целия ми живот. Поднесе ми стерилитета – студен, суров и невъзможен за преглъщане.


Няколко години след него дойде и решението за осиновяване. Сега си затворете очите, отпуснете се и си задайте тихичко наум въпросa: „Бих ли осиновил дете?!”. Действа като електрошок, размърдва и най-унилата клетка в тялото. Въпрос, който буди много отговори, страхове, табута, стигми. За осиновяването все още не се говори така свободно, както би ми се искало. Тo e хуманен акт, а не тежко престъпление. Много семейства, осиновявайки дете, се затварят в раковината на страха – как ще бъдат приети от обществото. Въпросите от близки, приятели, познати и случайни хора невинаги са придружени с такт и често травмират родителите или детето. Етикети като „хранениче”, „взет”, „купен” не трябва да съществуват в речника ни, визирайки осиновено дете.


Да осиновиш е равносилно да надскочиш себе си, да преглътнеш и последната хапка на онова глупаво его и да бъдеш щастлив след това.  


Да обичаш дете, което не прилича на теб, което не носи твоите гени, за мнозина е сбъднат кошмар. За мен, обаче, беше съвсем естествено. Приех дъщеря си с цялата ѝ история и сега съм щастлива – просто защото я има. Бременността, гените, цветът на очите и други белези са само подробност и не могат да ви свържат, ако не сте готови да сте заедно. Да си родител, без значение осиновител или биологичен, трябва да можеш да приемеш детето си такова, каквото е. За мен е загадка колко ще е висока дъщеря ми, как ще изглежда визуално, ще има ли обременености и т.н, но това никога не е било бариера. Не е страшно да осиновиш, ако си надмогнал себе си.

Защо ви пиша всичко това ли? Защото се надявам някой, който е на прага да вземе това решение, да прочете тези думи, да го тласна да отвори вратата към щастието. Вярвам, че всичко, което ни се случва, е за да ни научи на нещо, да еволюираме в духовен план. Да се решиш да бъдеш осиновител е решение, равно на героичен подвиг – приемаш дете, с което нищо не ви свързва и го обичаш с цялото си същество. И най-важното – знаеш, че един ден той или тя ще поиска среща с биологичната си майка и не трябва да приемаш това като предателство. Защото ти си дал криле, но не и корени.

Не се страхувайте да преследвате мечтите си, гените са безсилни пред любовта.


⇒ Вижте още от ЯНА ПОПОВА

⇒Вижте още по тема ОСИНОВЯВАНЕ

Коментари