Изабел Басмаджиян

от Изабел Басмаджиян

Последният ми плътен и здрав сън беше в далечната 2006 година. Оттогава се случиха няколко деца, ново начинание и котка.

Сънят е едно от първите неща, които автоматично се изпаряват в периода на ранното родителство, заедно със свободата. Но не, това не е текст в прослава на някоя истерична и несресана от недоспиване майка.

Това са нещата от живота, за които говорим с твърде излишен патос и чувство за личен героизъм. А всъщност могат се възприемат с нормалност.

Да, от недоспиване съм вършила безумия, като да замразя памперс, а да изхвърля чисто новата кутия сладолед. Няколко пъти съм изпирала мобилни устройства в пералнята. Заспивала съм на места, на които хората обичайно се забавляват, без да са ме смущавали шума и обстановката.

Да, от недоспиване забравям разни неща, чувствам се уморена и прегладняла, а разсеяността ми взема колосални размери. Липсва ми онзи плътен и здрав сън, след който сутрин ставаш с отскок и свежест, не събаряш будилника с нервен жест и не ломотиш, че пак сме се успали за училище.


Нищо от това обаче не е нито фатално, нито проява на свръхчовешки способности. Всичко е въпрос на личен избор и позитивно възприемане.


Признавам, че не съм от хората, които ще заспят отново, за да си довършат съня, но от друга страна дори пет минути допълнително имат значение. Понякога ми се е искало да изръмжа „Ако ме обичате, ще ме оставите да се наспя!“, но на пръв поглед не съм имала кой знае колко слушатели във възраст, проявяваща разбиране. Или пък сутрин съм ставала с клепачи, натежали от умора, а вечер съм лягала, зареяна в мисли, сценарии, планове и никакъв шанс за отпускане. Вероятно ви е познато как потъвате в блаженството на съня, а мъжът ви ви побутва със „Спиш ли?“, за да ви разкаже нещо от драматична за вселената важност…


site-b-6Вижте също: ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ И СПОМЕНИ: ЕДИН ДЕН С АРИЯ И АДРИАН=>

 


Ще ви върна назад в историята на моята раздяла със съня. През онази 2006  година се появи големият ми син. Знаете как първородното дете се превръща в носител на милиони неизвестни, допълнително усложнявани от списъци за пазаруване, от задължения и манипулации, които ТРЯБВА да се извършат, от професионалисти с неадекватни съвети. Цялата индустрия около едно бебе ви крещи, че имате един куп отговорности и нямате никакво време за наслада от момента, от мириса на бебе. В класическия случай малкото човече има потребности, които се разминават с вътрешния ви часовник и са особено пискливи щом мине полунощ.

От три деца нито едно не се случи да е разбрано, или както се казва – послушно, че да усетим израза „спи като бебе“. Уви, и на котка не случихме, но за нея по-късно.


И ако с първото ни дете прекарахме няколко месеца в ступор и балансиране на всички онези „ТРЯБВА“, които се изпълняват с ритуали и волеви движения, в търсене на подход и задоволяване на неговите нужди, то със следващите ни деца всичко се получаваше лежерно, мързеливо, абсолютно безконтролно и максимално щастливо още от ден първи.


Все така поставях грижите за тях на първо място, но вече знаех, че мога да моделирам „ТРЯБВА“ по собствено усмотрение, така че всички да сме щастливи и да се отнасяме с разбиране към нуждите на останалите. След всяка бременност броят на пребиваващите на спалнята ни същества растеше. Някак си мъжът ми успяваше да запази разума си и не напусна брачното ни ложе, както много други. Нощите се превръщаха в гушкаво и меко общуване, едно раздвижване беше досатъчно да се пробудя и полуспейки да накърмя бебето.

Сънят, макар да оставаше все по-далеч от статистическата крива, възприемах като нещо, което се случва на другите хора, но не и на мен. Нито веднъж не си позволих да съжалявам за будните нощи, привидно безкрайното среднощно кърмене, смяната на пелени, нечленоразделните разговори с бебето. Междувременно около мен имаше много майки, които отбиваха бебетата си или ги оставяха да плачат нощем по немската схема. Вероятно си купуваха съня срещу дресировката и вероятно не пускаха в пералнята телефоните на мъжете си…


Стогодишното кърмачеВижте също: СТОГОДИШНОТО КЪРМАЧЕ=>

 


Борбата за възглавницата продължи и след кърмаческата възраст на децата ни. Все така практикувахме съвместен сън с редуване на натрапниците по график, но този път имах работа за вършене, за която не ми достигаше денонощието. Редовно наваксвах в малките часове, на тиха музика. Не бих се лишила от онзи момент, в който всички са приспани и никой не иска нищо от мен, дори и заради сънят, моят приятел. Бих могла да изобретя професия „сън“ и да бъда директор, главен изпълнител или просто наемник. Ала в 4 часа сутринта се чувствах толкова свежа, ползотворна, вдъхновена, че сънят сам се отказа от мен. Замених го с обилен сарказъм и самоирония.


Така идваме в наши дни или по-точно през 2017, когато в живота ни нахлу косматата топка Тидик.


Спасяването му изискваше възстановяване на стария ми режим „имам си бебе“. Разликата беше само в това, че не го бях родила аз и че за първи път денонощно изварявах шишета и готвех котешко мляко. Бях в състояние да ожаля всяка майка, която не е могла да се възползва от мързеливите съвместни нощи с бебето си. И това ще мине, си повтарях, докато безчетното хранене на бебе-коте премина в споделяне на възглавницата. Днес освен дете по график, в леглото се настани и котката. Редовната гледка е, от дясно на ляво – леко завит татко по пуловер, отвито и изпотено дете по потник, въртяща се майка по пуловер, а на главата ѝ – косматата топка. Със съня все така си останахме далечни познати, основно заради честите подритвания и отвивания на децата, но и заради целувките и мъркането, които Тидик си търси в малките часове.

Вероятно тук е моментът да развея знамето и бия фанфарите – не, не вярвам в теорията, че децата се разглезват, ако прекарват нощта между родителите си. Те добиват увереността и спокойствието, че са приети, разбрани, че за тях винаги ще имаме свободно място и време. Да спиш в леглото на мама и тате носи същата еуфория, с която отиваш в техния офис да прекараш деня. И ако това е разглезване за някого, то предпочитам го вместо онова с вещите, с които отрупваме децата, за да спечелим симпатиите им и да откупим време за себе си. А по въпроса за интимния живот между партньорите – щом има желание, има и начин. Доказателствата са вписани в служба ЕСГРАОН под моето име.

„Да спиш като бебе“ е един от най-смешните вицове в моя недоспал живот. Все така вярвам, че да си родител не е въпрос на график, макар да е добре понякога да бъдеш егоист в разумни граници.


Не е геройство да си недоспал, защото отглеждаш дете. Нормално е. И е период, който отминава, с който се свиква.


Важното е да умееш да се шегуваш и да вземаш своето, не толкова от нощта, колкото от удоволствието да гушкаш мекотата на детските ръчички. А те да те обгръщат с цялото си спящо същество.

Обещала съм си някой ден да се наспя. Може да не е точно в моето легло, а на плажа, в киното, пътувайки с колата. Със сигурност ще позная момента, в който като Питър Пан, пришиващ сянката си, ще се обвържа с моя сън. Сигурно вече ще имам внуци…

А колкото до клишето “недоспала и несресана майка”, то нека си го признаем – да подредиш косите си отнема по-малко време, отколкото да кажеш “Нямаше кога да се среша”.


Вижте още от ИЗАБЕЛ БАСМАДЖИЯН=>

Коментари