Гергана Илиева

от ГЕРИ ИЛИЕВА

Безспорно за децата е добре да спортуват. Безспорно плуването е страхотно за малките. Но не за това ми е думата.

Баща ми, като всеки такъв от поколението си, смяташе че майката има основните познание и наръчник как се отглеждат деца – колко да спят, какво и кога да учат, какво да ядат или обличат. В този смисъл, той например, не е учил буквите с мен, проверявал домашни или правил каквото и да било, свързано с училище, както прави таткото на моето дете (разпределили сме се по сфери на компетентност ).


И все пак, имам ясен спомен за няколко неща, на които татко лично ме е научил като дете, и мисля му бяха важни, независимо, или въпреки, че съм момиче. Едното от тях беше да плувам. Надалеко и надълбоко. На 11 вече можех да прекарвам дълго време в морето “без дъно“.


Сега, като се замисля, не го попитах, защо беше толкова важно да плувам добре. Обаче беше. Дали защото и двамата сме родени край водни басейни,  той самият плува от малък и се е страхувал, че мога да се удавя. От мемоарите на Сидни Поатие ми се е запечатал фактът как на родния му остров учели пеленачетата да плуват по следния „жесток“ начин – майката влиза с лодка, пуска бебето във водата, вади го, като почне да се дави, пак го пуска, и повтаря, докато бебето заплува. Причината – островът е малък и дори пълзейки, бебето може да стигне до вода и да се удави. Поради което и г-н Поатие бил научен да плува така.

Баща ми беше по-милостив. Но при всяка възможност ме учеше, взимаше ме „надълбокото“ и увеличаваше дистанцията. Целта беше не скорост, а издръжливост, да знаеш как да регулираш дишането, да не се панираш при мускулна крампа или ако те „обърне“ вълна. Или те плесне медуза през половината лице и шия. Когато на 10 преплувах първите си 1000 м  в морето „без дъно“, ми разреши  да влизам сама навътре.

Нямам спомен да е инвестирал същото време и внимание, за да научи брат ми.

Когато в началните ми тийн години влезех навътре в морето, около мен имаше основно представители на мъжкия пол. Друга жена беше изключение и ако случайно имаше, обикновено беше чужденка.  Да се чудиш как имахме Таня Богомилова, като момичетата и жените масово не плуваха, ако „нямат дъно“. А ако ви трябва дъно, да ви кажа – не плувате. Ако знаете как да се справяте във водата, е без значение дали отдолу са 1,5  или 15 метра. Същевременно, ако не знаете, рискът от удавяне е еднакъв и в двата случая.

Когато на 14, например, се окажех сред вълните, наравно с представителите на силния пол, няма да крия, изпитвах чувство на еуфорично самочувствие – че мога да правя нещо, което не се очаква от мен. Водата е специален елемент така или иначе, но фактът, че се отличавах и по този начин – нещо като да си готината chica в квартала, която разбира от коли, колкото момчетата, имаше според мен позитивно влияние върху формирането ми като личност.


Заедно с други неща, плуването беше невербалният начин на баща ми да ме научи, че независимо от пола си, не бива да се страхувам да посягам към неща, които към момента  обществените нагласи не определят като типично женски.


Достатъчно е физическите, психическите и/или интелектуалните ми възможности да го позволяват.  Също, че полът не определя как реагираш в дадена ситуация. Противно на клишето, може да си жената, запазила достатъчно присъствие на духа в епицентъра на криза, докато колегите ти мъже скубят коси наоколо в безполезна паника. Или тази, която се ориентира по карта и в пространството „като мъж“.

Баща ми не е феминист, дори аз не съм. Израснала съм в семейство, където имаше строго разделение на мъжка/женска работа. Е имаше също и ставане в присъствието на дама, съдействие при слизане от превозно средство и други погинали днес кавалерски прояви. Които ми липсват, да си призная, и до днес – въпреки че съм преживяла своята доза считани за остарели и направо изчезнали днес кавалерски жестове.

Моят феминизъм свършва там, където за да си „наравно с мъжете“ трябва да изнасилваш физиологията си на жена.  Или когато мъж ползва  червилото и очната ми линия наравно с мен. Смятам панталона за вероятно най-удобната дреха, но не вярвам, че децата трябва да се отглеждат, обличат или наричат  стриктно спрямо пола си, както ние го разбираме, още по-малко пък „полово неутрално“ .

Някои деца се раждат с къдрави коси, а други са момченца, които обичат да играят с кукли и момиченца, които се катерят и ритат топка по-добре от момчета. И това е много, много наред. Наред е, а дори и задължително, подобни дадености на едно дете да се приемат с цяло сърце.

Не е наред обаче, когато имаш природните възможности да правиш нещо, да не го правиш, само защото може да излезеш от очертанията на шаблона на обществените очаквания.  Защото така не се става Мария Кюри или Амелия Еърхарт. Или някоя от хилядите математички, инженери, или други дами в науката, прегазили шаблоните. Като едва първата и втората до момента жени, получили Нобелова награда за икономика. И двете – едва в 21 век.

Та – научете  момичетата си да плуват.


Вижте други истории от ГЕРИ ИЛИЕВА=>

Коментари