Веднага след като почина дъщеря ми, исках и моето сърце да спре,  да си отида заедно с нея. Исках целият свят да се продъни вдън земя.

Безброй пъти се питах „Защо не мога да умра с нея?“, „Как е възможно да продължа да живея без нея?“ Вероятно всеки родител, гледащ бездиханното си дете, си задава тези въпроси и всеки намира отговорите според собствените си сили и обстоятелства. Аз нямам универсална рецепта за оцеляване, всеки сам намира кое му носи утеха и облекчение, какво го кара да остане жив, но знам кои са хората и нещата, които ми помогнаха да продължа напред и ми дадоха сила за живот. Надявам се, че споделеното от мен ще бъде полезно и на други осиротели родители, които се борят за оцеляването си след жестоката загуба.

Съпругът ми

Tой беше изключително привързан към дъщеря ни още от раждането ѝ. Грижеше се за нея наравно с мен, нямаше всъщност значение кой от двамата я гледа. Връзката им беше много силна. Смъртта ѝ пречупи нещо в него, усетих го в костите си – този пукащ звук на неговия разпадащ се свят. Беше съкрушен, съсипан, особено в болницата, в първите дни след смъртта ѝ и по време на погребението. Имаше ужасна нужда от мен. Когато осъзнах това, се „взех в ръце“ в първите дни и седмици, докато поне той малко се освести. Чак после си позволих да сляза и аз на дъното на собствената си мъка и той да стане свидетел на това. Така сме и до днес — единият винаги е малко по-добре от другия, но това разминаване не ни разделя, а ни позволява да си помагаме, да изтегляме другия от дупката, да си даваме взаимно кураж. Не се обвиняваме един друг за нищо, грижим се един за друг, опитваме се заедно да намерим смисъл на трагедията и си повтаряме, че животът е пълен с горчиви уроци, че никога нищо не ни е било дадено без борба, че сме калени да издържаме на трудностите, че това, което не ни убива, ни прави по-силни. Знаем, че сме силни, само когато сме заедно. И така продължаваме някак си напред.

Кучето

В първите дни след като се прибрахме от болницата бяхме като парализирани. Не можехме да мислим нито за храна, нито за себе си, още по-малко за разходки с кучето (добре, че роднините бяха вкъщи, че да се погрижат за нас и него). Това обаче нямаше как да трае вечно. На втората седмица, когато трябваше да се върнем на работа и към някаква форма на нормален (?!) живот, единственият стимул за ставане сутрин беше точно кучето — то имаше нужда от нас, зависеше от нас за всичко, и ние носехме отговорност за него. Предполагам, че по подобен начин се чувстват родителите, които имат и други деца и трябва да продължат да се грижат за тях, въпреки мъката, отчаянието и болката. За нас разходките с кучето бяха повод да се измъкнем от вкъщи, от този опустял, глух дом, по всяко време на денонощието, дори посред нощ или много рано сутрин, когато безсънието ни докарваше до лудост. Колко пъти съм бродила с него из квартала, скимтейки тихо в дъжда и в тъмното, без никой да ме види и чуе. Колко пъти за съпруга ми разходката късно вечер е била повод да остане сам със себе си, без да го виждам как страда.

Говоренето

В дните след смъртта ѝ бяхме заобиколени от част от семействата ни, от приятели и колеги. Разказахме случилото се безброй пъти. При всеки разказ виждах тихия ужас в очите на другите майки на малки деца. Говоренето в началото ми помагаше да запълня някак празнотата, която тя остави, да подредя събитията в главата си, да се убедя, че не сънувам, че не сме виновни, че нямаше друг начин, че всичко е било някак си предначертано. То беше начин да споделя болката и да не загубя ума си. Ще съм вечно дълбоко благодарна на всичките си роднини, приятели, приятелки, колеги и колежки, които така търпеливо ме изслушваха през всичките месеци, след като дъщеричката ми си отиде. Няма по-добър лек за душата от вниманието, подкрепата и съчувствието на околните и близостта им. Благодарна съм на тези, които продължават да се обаждат, за да излизаме, някой път пряко сили, и които разбират и не се обиждат, когато отказваме поканите им. Благодарна съм на тези, които продължават да идват вкъщи на обяд или вечеря и които никога не задават въпроса „Как сте?“, очаквайки да чуят, че сме добре. Човещината и топлината ни дадоха много сила.

В такъв тежък момент много често взаимоотношенията с другите може да са и много трудни и объркани. Околните реагират различно и може да се окаже, че за някои от най-близките ви хора вашата болка е непосилна и те не могат да са ви утеха. Такъв може да е случаят с родителите ви, защото те страдат два пъти — веднъж за изгубеното внуче и втори път заради вас.


Понякога другите около вас искат прекалено бързо да ви „мине“ (каквото и да означава това), да сте отново като преди (просто няма как да стане), да страдате по-малко (едва ли е реалистично поне през първата година, а според някои автори — дори първите две до пет години).


Понякога точно най-близките ви (родители, братя, сестри, отколешни приятели и т.н.) казват неща, от които най-много ще ви заболи. Тогава е много по-лесно да се затворим в себе си и да се преструваме, че вече нищо ни няма, че „ни е минало“. Аз избрах друга стратегия – обясних на близките си, че няма да преглъщам и крия сълзите си, че няма да спра да си мисля за станалото, че няма да се „стегна“, „съвзема“ или „оправя“, че няма да махна снимките на детето от лавиците и стените, само защото някой си така казва, че трябвало. Че ми е нужно време. Че сълзите ме облекчават. Че не съм готова да „обърна страницата“. Че никога повече няма да съм същата и че не ме интересуват нечии нереалистични очаквания. Едва след това започнахме да общуваме открито, без да крием мъката си. Да плачем заедно. И да сме близки в скръбта.

Всеки сам решава с кого, кога и как да говори за чувствата си след загубата на дете. Със сигурност за никого такъв разговор не е лесен — нито за говорещия, нито за слушащия. Може би най-трудно е да говориш с другия родител, защото в неговата скръб виждаш огледалното отражение на своята собствена. За много хора всякакви разговори, свързани с починали хора, камо ли деца, са табу и може да се окаже, че част от приятелите и колегите ви избягват сякаш сте прокълнати или се опитват да се държат така, все едно че нищо не се е случило. Мен лично най ме боли точно от този вид „привидно безразличие“, но за някои пък това може да е облекчение.


Много хора, чудейки се какво да кажат, вместо само едно „Ужасно съжалявам“, започват да ви утешават с изказвания като „Е сигурно така е по-добре, вместо да е инвалид цял живот“ (дали?), „Е хайде, вие сте млади, ще си имате още деца“ (все едно другите деца ще могат да заменят загубеното и да компенсират липсата му), „Недей да плачеш, само си вредиш“ (без коментар) и други от сорта.


Преживяването на скръбта е строго индивидуално и никой не може да знае какво ви е, дори друг родител, чието дете също е починало. Затова говорете, но слушайте най-вече себе си. И, ако чувствате, че имате нужда от друг отдушник, от още помощ – говорете с психолог — най-малкото, за да ви каже, че всичко, през което минавате, е част от един естествен процес с различни фази – шок, отрицание, гняв, депресия и примирение. Тези фази идват на вълни, минават, после се връщат, последователността им е различна, интензитетът също. Не се побърквате, а просто сте в най-ужасното положение на света — това на скърбящия за детето си родител.

И последно за говоренето — възможно е, ако сте достатъчно открити с околните, да установите, че не сте сами в нещастието. Че и други хора са минали през същото, но че просто не говорят за това с всеки. Тази рана е невидима и в нашето модерно многолюдно общество, където носенето на траур е отживелица, скърбящият родител по нищо не се различава от другите хора на външен вид. Така че никога не знаете дали някой случаен събеседник (пък и някой, който си мислите, че познавате добре) не е всъщност просто друг оцеляващ след смъртта на собственото си дете родител.

Книгите

Аз съм от тези хора, които обичат да четат инструкции. Чета ръководствата на електродомакинските уреди, на боите за коса, листовките на лекарствата. Обичам да съм осведомена за това, как се правят нещата и да не откривам всеки път топлата вода. Четох как се отглежда и дресира куче, когато си взех малко кученце. Четох няколко книги за бременността, когато забременях. Четях книги за отглеждане на дете, след като родих. И когато дъщеря ми почина, исках да знам какво ме чака и да разбера как са оцелели други родители след същото преживяване. Освен разказите на други осиротели родители, намерих утеха в книги за живота след смъртта и безсмъртието на душата. Голяма полза имах и от всички книги, които описват  процеса на скърбене, като тези на Елизабет Кюблер-Рос, първата психиатърка, която започва да се занимава с тези теми в САЩ още от 60-те години на миналия век и постулира петте фази на скръбта – шок, отрицание, гняв, депресия и примирение. В края на текста има списък на някои от книгите, които прочетох след смъртта на дъщеря си и които много ми помогнаха, за да разбера какво точно чувствам и да разплета малко по малко огромното и заплетено кълбо от емоции, което тежеше в гърдите ми.

Работата

Дали защото действително си обичам работата, дали защото получих неимоверна подкрепа от колегите си (екипът е малък, съставен предимно от жени, повечето майки), дали пък просто защото имах нужда да се концентрирам върху нещо различно, извън вкъщи, за да дам малко покой на иначе изтерзания си мозък, но да — част от спасението си намерих в работата. Съпругът ми също, макар че работната му среда далеч не е толкова задушевна, колкото моята. Върнах се на работа две седмици, след като дъщеря ми почина, и макар че не всеки ден съм била ползотворна, продуктивна и концентрирана както преди, усещането, че съм част от група, в която съм ценена и която в някаква степен разчита на мен, ми даде сили да се боря с тъгата в ежедневието и да чувствам, че има смисъл в живота, макар и не този, който му давах преди.

Вярата

Че животът не свършва тук, а продължава и след това, което наричаме смърт. Вярата, че всяко нещо в живота, дори и толкова абсурдно, колкото смъртта на детето ми, има смисъл и че един ден ще го проумея. Вярата, че няма духовно израстване без болка и без жертва. Друг е въпросът колко време трябва, за да се примири човек с подобна съдба и дали това изобщо е възможно. В едно съм сигурна — за мен без тази вяра оцеляването е невъзможно.

Списък на книгите, които ми помогнаха да опозная болката и да я преодолявам ден след ден. За съжаление малко от тях са на български, но пък ако четете английски и френски, лесно се намират в Amazon и Google Books:

  • Брайън Уайс, Вестители от отвъдното
  • Elizabeth В. Brown, Surviving the Loss of a Child
  • Elizabeth Mehren, After the Darkest Hour the Sun will Shine Again
  • Elisabeth Kubler Ross, On Grief and Grieving
  • Elisabeth Kubler Ross, The Wheel of Life
  • E. Kubler Ross, La mort est un nouveau soleil: quand la mort est une porte ouverte sur une autre vie
  • Raymond A. Moody, Life after life: the investigation of a phenomenon–survival of bodily death
  • Raymond A. Moody, Life after loss
  • Philippe Forest, L’enfant éternel
  • Christophe Fauré, Vivre le deuil au jour le jour
  • Josette Gril, Vivre après la mort de son enfant
  • Daniel Oppenheim, Parents en deuil

Със сигурност има още десетки книги по темата на всякакви езици, а и интернет е пълен с блогове на осиротели родители, които пишат на всякакви езици. Блогът, който на мен лично много ми помогна, е този на една американска двойка, която загубва 17-месечната си дъщеричка за 24 часа, в резултат на тежка белодробна инфекция.

Коментари