Аврора Иванова

от Аврора Иванова

Ясно си спомням как, докато бях бременна, основният ми страх беше да не се случи нещо на бебето преди или по време на раждането и да го загубим. Страхът ми не беше неоснователен — в семейството ми има два случая на мъртвородени деца, а и близки мои приятелки преживяха същото. Живеех с илюзията, че веднъж родено детето, ще имам контрол над положението и ще мога да предотвратя всякакви заплахи и рискове за живота му.

Уви, малко повече от година след раждането на дъщеря ми се убедих колко съм се заблуждавала. И сега, десет месеца по-късно, продължавам да си задавам въпроса, който измъчва всички „осиротели“ родители, техните близки и приятели: Как е възможно?

Как е възможно в 21-ви век в развита държава детето ти да развие менингит ей така от нищото и да умре за три дни, след като си го завел навреме в най-добрата болница и там за него са били положени всички грижи веднага и никой не е щадил усилия, лекарства, изследвания? Как е възможно да не предусетиш нищо? Къде беше пустият майчински инстинкт да ме предупреди, че това досега неболедувало никога дете ще се разболее за няколко часа толкова сериозно, че краят му да е фатален? Как е възможно да се молиш до умопобъркване и молитвите ти да не бъдат чути? Как е възможно детето, което толкова много обичаш, което толкова дълго си чакал, да ти бъде отнето?

Отговорът на този въпрос е неизменно един — възможно е. И подобни трагедии се случват далеч по-често, отколкото искаме да признаем. Детската смърт е такова табу в повечето модерни общества като нашето, където за щастие смъртните случаи сред децата са много по-редки, отколкото на много други места по света, че подобно събитие за повечето хора изглежда немислимо, невероятно, абсурдно и напълно неприемливо. Докато не ти се случи.

→ Вижте също: Да загубиш бебето си

На сутринта след първата нощ в болницата се чувствах благодарна, че тя е все още с нас. Бяха ѝ направили операция на главата и имахме някаква надежда, че ще се оправи, макар да си давахме сметка, че сигурно щеше бъде глуха, сляпа или и двете, нямаше да проговори, нямаше да може ходи. Но че ще се събуди от комата и ще може да живее. Молехме се да е така. Никой вариант не беше толкова лош, колкото смъртта. На втория ден привечер дойде една млада невроложка да я прегледа и се оказа, че операцията не помага. След поредния скенер се оказа, че мозъкът е все по-увреден. Ако до предния ден тя реагираше, като я докосвахме по ръцете, сега вече реагираше само на докосванията по краката. На третия ден сутринта направиха още изследвания, а надеждата малко по малко се превръщаше в някакво смътно усещане, че всичко е загубено, че тя няма да се събуди никога, че ще умре. Предупредиха ни, че мозъкът е много увреден и че в момента, в който спре да командва сърцето, това ще е краят. Очакваше се това да стане още през нощта. Тя вече съвсем не реагираше на докосванията, но ние продължихме да стоим до нея, да ѝ пеем тихо, да ѝ говорим, да ѝ четем любимите ѝ приказки, както бяхме правили и предишните дни, залъгвайки чувството си на безсилие. И се надявахме на някакво чудо. Защото сърчицето ѝ продължаваше да бие с всичка сила и тя не се предаваше. Сякаш не искаше да ни напусне, а и ние не искахме да я пуснем да си върви. Така мина нощта — в някаква просъница от шепот, сподавен плач, молитви и бибкането на апаратите, за които беше закачена.

На сутринта сърцето продължаваше да бие, но аз вече знаех, че тя си е отишла. Когато в ранния следобед потвърдиха мозъчната смърт, аз вече знаех от няколко часа, че на леглото е само нейната тленна обвивка, а малката ѝ душичка е отлетяла в безкрая. Тогава си помислих, че там я чакат починалият ѝ дядо и онова голямо куче, което толкова приличаше на кучето, с което тя играеше вкъщи. И че благодарение на тях няма да ѝ е толкова самотно без нас.

→ Вижте също: На следващия ден животът продължава

И тогава, в малката стаичка, където лекарите съобщават на родителите най-ужасните новини, без колебание, само с един поглед помежду си, аз и баща ѝ предложихме да дарим органите ѝ. Процедурата се задейства веднага, но трябваше да изчакаме до следващата сутрин, за да дойде специалният екип по трансплантациите и да подпишем съответните документи. Решихме, пак почти без думи, че няма да издържим още една нощ да се взираме в монитора, отброяващ изкуствено поддържаните тупкания на вече мъртвото ѝ сърчице, и се прибрахме вкъщи. Карахме на автопилот, абсолютно неразбиращи какво се е случило, без да си даваме сметка за окончателността на смъртта ѝ. Не си спомням дали спахме или не, помня само, че болката от загубата беше толкова силна, че дори не можех още да я усетя, не можех да заплача. Бяхме вцепенени, в шок, в ступор. Хлипах безпомощно, когато на следващата сутрин се върнахме в болницата, за да подпишем документите за донорството и да занесем дрешки за погребението. Занесох една чисто нова рокличка, с шапка, така че да не се виждат следите от операцията по главата. Оставихме с нея любимия ѝ биберон и плюшената играчка, с които я бяхме завели в спешното четири дни по-рано. Беше сряда. Увериха ни, че още същия ден три деца на горе-долу нейната възраст ще получат шанс за живот благодарение на бъбреците и черния дроб. Оттогава всеки ден се моля тези деца да са оцелели и да за живи и здрави. За да не минат родителите им през това, през което трябваше да минем ние. И за да има поне малко смисъл в тази иначе така абсурдна, преждевременна и непредизвестена смърт на едно малко момиченце с коси с цвят на лешник, любопитни живи очи и вечна усмивка, което толкова много обичахме, продължаваме да обичаме и винаги ще обичаме.

→ Още статии от Аврора Иванова

→Още от категория Загуба на дете

→ Още от тема Табу

 

Коментари