Сряда. Връщаме се от работа и училище. Преобличам се набързо и заставам зад печката. Да, аз съм от онези луди майки, които готвят почти всяка вечер и държат да „тъпчат“ семейството си с домашно приготвена храна.

Дали ми идва в повече понякога?! Естествено, все пак и съм човек. Но всеки един спестен консервант и оцветител ми дава допълнителни сили.

Днес ще правя чудни пържолки в специален сос. Междувременно наум преговарям всичките си предстоящи ангажименти – служебни, лични, свързани с детето, мъжа, дори с осиновеното наскоро котенце и съставям план за осъществяването им. А предстои и Коледа, когато ще бъдем домакини на ежегодното семейно събиране. Обожавам да организирам събития и често съжалявам, че не се захванах професионално с това.

Обмислям всичко в детайли, опитвайки да чуя мислите си, защото седемгодишната ми дъщеричка днес е решила да слуша коледни песни, да пее (крещи) високо и да скача на въже (гирлянд) около мен. Идилия, нали?! Обикновено и аз бих го приела така, но точно тогава не ми се вижда толкова очарователно.


Малки жени по КоледаВижте също: МАЛКИ ЖЕНИ ПО КОЛЕДА от Изабел Басмаджиян=>

 


Усещам как зациклям, забравям дали съм сложила сол, а и съвсем не знам какво ще облека в петък за банкета! Изведнъж безумна нервност нахлува във вените ми, мъчейки се да си проправи път навън, за да избухне като атомна бомба. Съчетание от умора, безсъние, отговорности, наскорошен основен ремонт и хронична липса на време. Понякога искрено завиждам на вампирите – на тях поне не им се налага да спят. Често си мисля колко повече време щяхме да имаме…

Ще се развикам всеки момент, но не искам, защото това означава да проваля цялата вечер – единственото време, които имаме тримата, за да бъдем заедно. А и никой не ми е виновен, още по-малко детето. По-разумно е да изпратя дъщеря ми в стаята ѝ. Но как? Като дете най-много мразех заповеди от рода: „Отиди си в стаята!… Защото така казвам аз!“. Често в момент на ярост родителят не е особено креативен и е най-лесно да използва йерархичната си позиция в семейството. Резултатът обаче не е добър за нито една от страните – наранено детско его във всичките му вариации на външна проява и чувство за вина у родителя, която после се чуди как да компенсира.

Стискайки зъби, трескаво мисля как здравословно да я накарам да отиде в стаята си. В първия момент нищо не ми хрумна, но изведнъж, точно като на анимационен герой от 90-те, ми светна въображаемата лампичка. Сетих се, че не е написала писмо до Дядо Коледа, а оставаха едва 12 дни до празника. Все пак трябваше да има достатъчно време, за да пристигне до Лапландия, а джуджетата да измайсторят кукла фея с крилца.


Теория и практика на детския подаръкВижте също: ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ДЕТСКИТЕ ПОДАРЪЦИ от Надежда Стойнова=>

 


Напомням с последното си налично въодушевление, което изравям под тоновете кортизол. На момента гирляндът е захвърлен, две детски крачета се отправят тичешком към стаята си, а аз с облекчение намалявам звука на коледните песни – не че не ги харесвам, просто не им беше момента. Доволна от себе си се заемам отново с приготвянето на вечерята, а задачите заподскачат в главата ми и сякаш сами заемат мястото си в графика. Резултатът: стабилизирана майка, доволно дете и картичка (не просто обикновено писмо) до Дядо Коледа – защото, както бе уточнено, и той заслужава да се почувства специален!

Замислих се. Как забързани и уморени даваме превес на негативните си емоции, защото е най-лесно. А колко малко е нужно понякога?! Само да стиснем зъби, да помислим, за кратко дори, а изходът от ситуацията може да бъде толкова обикновен. Колко е хубаво да бъдем добри! Да, понякога изисква малко повече усилия, но наградата е сладка. А и пържолките станаха великолепни!


 

Коментари