Радослав Байрактаров

от Радослав Байрактаров

Идеята за този пост дойде след последната разходка до водопад Скаловитец край село Костенец, след като Никол (на 2 г. и 9 месеца) измина 5 км с около 150-200 м денивелация сама (със съвсем малки изключения) по нелек терен.

Нека спомена, че Никол не е супертренираната машина за преходи, чиито родители я водят още от бебе всяка седмица из чукари. Нито има някаква изявена мания да съзерцава водопади и други природни забележителности.

Не, нейният опит в планината е равен на този на родителите ѝ. А той се намира посредата между нула и минимален. Тя е от децата, които преди да тръгнат нанякъде категорично заявяват, че няма да ходят сами и искат „гуш“ и „на конче“. Не помагат дори уверения, че вече е голяма или подкупи със сладки неща.

Как стана така обаче, че малката Никол се смя и забавлява през двата часа на разходката до водопада и обратно, без (почти) да помисли за  „гуш“ и „на конче“? Как забрави за твърдото си намерение да НЕ върви, което тя заяви на паркинга на хижа Гургулица? Не съм детски психолог, но смятам, че най-правилният отговор е – превърнахме разходката в игра. Игра за нея и другите деца. Игра, която малките не възприемат за задължение, че трябва да ходят да видят нещо. Игра, която ги забавлява тук и сега. Дете на 3 години (пък и по-големи) не се вълнуват много от водопади, планински панорами, скални образувания и прочие. Те искат само едно – да играят.

Та ето как се получи разходката, без да сме я планирали:

На хижа Гургулица – изходна ни точка за водопада – Никол зявява еднозначно, че няма да ходи. Започва се молене, заплахи, подкупи.


ПланинатаВижте също: ПЛАНИНАТА НЕ МЕ СЪДИ, НЕ МИ СЛАГА МЕДАЛ от Вероника Белчева=>


Другите деца – Ема (6 г.), Лия (5 г.), Кристиян (4 г.) междувременно изгубват търпение и тръгват да тичат напред към хижата, а после и по пътеката. Никол хуква след тях, без да каже дума. Откриваме замък на една поляна (дървена крепост), на който децата се катерят – оставяме ги да го огледат и качат от всички страни. Никол отново следва каките и баткото и се катери наравно с тях по дървените стълби за площадката.

По-големите продължават напред, а пътеката постепенно става стръмна, а на места с опасност от подхлъзване. На стръмните места я пренасяме. Никол все пак се опитва да ги следва с подтичане. Удава се добре, понеже се движим надолу.

Група с куче ни настига – почва се нова игра – гонене на дружелюбния четириног.


Бебета на пътВижте също: ВИКИ И НЕЛИ ОТ БЕБЕТА НА ПЪТ: “Когато разполага с по-голяма свобода, детето се тръшка значително по-малко.”


На равното се получава спад в мотивацията на Никол, останалите деца вече са напред и не ги виждаме. Започваме гоненица и щипане по дупето. Чува се само детски смях и викане „няма щипеш“. Сменяме ролите на гонен и гонещ няколко пъти. Вече се чудя как не се умори да тича толкова много. С преминаването се няколко локви директно през водата, настроението вече достига критично високи стойности.

На водопада се успокояваме и хапваме плодове, палачинки (носим си ги) и сладки. Така за няма и час изминаваме над 2 км, без да разберем и без да се молим на Никол да върви. Целият път премина под знака на различни игри. Игрите сами се създаваха от дадена ситуация, без да сме ги планирали.

Обратния път го взехме по същия начин. Макар и да имаше изкачвания, където Никол бе носена, основната част измина сама. През целия път обратно към София разсъждавах, каква бе причината за този прилив на неподозирана енергия. Защо дете, което уж не обича да ходи на преходи, извървя цялото това растояние като на шега? И не намирам друго обяснение, освен че разходката бе игра, а не преход с цел.

Та и ако вие се чудете, колко ще издържат децата ви на разходка в планината, отговорът е: зависи от това, как ще подходите. Ето няколко идеи как да превърнете разходката сред природата в приятно за всички мероприятие:

  • намерете си компания с други деца, разходката само с родители е доста скучна;
  • вземете куче с вас, което да гоните. Ако нямате куче, може да гоните пеперуди 🙂
  • оставете по-голените деца да тичат напред, малките ще ги следват;
  • оставете ги да газят през локви (все пак умерено);
  • създайте състезателна атмосфера за малките („хайда да изпреварим другите“, „хайде да сме първи“, „първия получава десерт/сладолед“);
  • измислете игри, например криеница – тичайте напред с децата и се крийте покрай пътя;
  • гонете ги или се оставете те да ви гонят;
  • откривайте разни неща с тях („виж каква хралупа има там“, „какво интересно цвете“, „на кое животно е това аки“;
  • оставете децата да водят и да откриват маркировката;
  • не обяснявайте на 3-4 годишни деца колко са красиви водопада или панорамата, няма да ви разберат. Дайте им игри и забавления.
  • носете неща със себе си, които децата обичат да хапват и пийват.

А какъв е вашият опит с деца в планината? Каква стратегия имате, за да вървят с вас? Споделете с нас и ще обобощим работещите модели отново за всички.


Снимки: Радослав Байрактаров/ДЕЦА НА ПЛАНИНА


Вижте още от категория ПЪТУВАНЕ И ВАКАНЦИЯ=>

Коментари