Цвети Камова

от Цвети Камова

Днес (Бел.ред. – 19 април) трябваше да съм на конференцията за образование Educate to Create в София, която е ключово събитие в календара на българското председателство на Съвета на ЕС.

Разбира се, темата за това как отглеждаме и образоваме създатели безспорно е важна за мен — занимавам се с нея всеки ден от вече три години. Регистрирах се за участие, въпреки че прегледах присъстващите и видях, че ги няма хората, които ще трябва да превръщат големите думи в реалност. Очертаваше се да видя и чуя много хора от горе, но не и тези от долу, които работят всеки ден децата ни да бъдат “по-” (тук сложете дума от произволна образователна стратегия — можещи, креативни, предприемачески, успели, уверени и т.н.).


В крайна сметка, днес не отидох на конференцията.  И ще ви разкажа защо.


Скоро бях на среща с всички начални учители от обикновено държавно софийско училище. Отидох с невъобразима радост и ентусиазъм, а два часа по-късно с искрена тъга крачих бързо към колата.

Прекрачих в двора на училището и първо попаднах на деца, които крещяха в лицето на друго дете, подпряно на дърво. Огледах се и в двора имаше още няколко подобни сцени. Подминах бързо, за да не оставам в тази ситуация, защото щях да се намеся.

Завих към входа и попаднах на детенце, което се беше усамотило зад стълбите и говореше с потиснат тон по не-умния си телефон: “Мамо, здравей, на обучение ли си? Само да ти кажа, че приключихме. Мамо, следобеда ще имаш ли обучение? Просто искам да ти звънна по някое време, ей-така да си поговорим. Добре, до тогава!” Тук спрях, защото ми стана тъжно. Имам дете горе-долу на същата възраст и проявих много силна емпатия.


За бананите, орхидеитеВижте също: ЗА БАНАНИТЕ, ХИПОПОТАМИТЕ И ПРОЕКТИТЕ (ИЛИ ЗАЩО НЯКОИ ДЕЦА МОГАТ ПОВЕЧЕ ОТ ДРУГИ)


Останах така около минута и след това влязох в училището. Упътиха ме с думите, че “тук е изток, а аз трябва да намеря запад и там е кабинетът на директора”. Е, явно не отидох на запад (буквално и преносно), защото след завоя попаднах на сцена в дъното на коридора, където видимо не беше търсеният от мен кабинет. Учителка с деца около нея точно излизаха от стаята и явно едното от децата не искаше да си вземе суичъра (навън действително беше ужасно топло). Госпожата му крещеше силно в лицето с много заплахи, надвесена заплашително над него и даже не се притесни като ме видя на двайсетина метра от нея. Аз стоях и не можех да повярвам, гледах я, а тя не спря да крещи. Две жени спокойно почистваха стаите в този момент, все едно нищо необичайно не се случваше.

В един момент се обърнах и тръгнах по коридора, като обмислях дали изобщо да остана за срещата. За съжаление останах.

Беше грешка.


Стигнах до директорския кабинет и около мен единственото, което се чуваше, бяха викове на учители по коридорите и от стаите. Даже не чувах деца.


Ходя в учебни заведения често и по принцип чувам основно децата — смях, игра, глъчка, гонене.

Срещата започна и през следващите 40 мин. учителите ми се смееха, докато им говорех за проектно-базирано обучение, умения и компетенции. Темите за развитие на образованието, последните проучвания, препоръките на световни организации, категоризации на видове умения и грамотности… нищо. Видимо им беше ново, следователно ги беше страх, не искаха да знаят повече и избраха много добра защитна стратегия — да си проверяват контролни по време на нашата среща. Брилянтно!

В един момент влезе дете, което търсеще учител. И го изгониха. (“А ти не виждаш ли, че има среща на учителите!”). В този момент се разконцентрирах, защото ми се върнаха няколко такива неприятни ситуации, докато самата аз бях ученичка.


Вижте също: Д-р Стив Хюз: “Определянето на граници не означава да бъдем лоши. Едно от най-важните качества, които децата трябва да развият за успешен живот, е саморегулацията.”


Всичко свърши някак си и аз побързах да си тръгна, подминавайки няколко унили фикуса (още един спомен от годините в училище). По стълбите хванах три малки момичета, които слизаха бавно, защото раниците им бяха огромни и видимо им тежаха. Изчаках, забавих до тях и ги попитах: “Леле, тази раница сигурно тежи поне 5 кила?” Едното дете се усмихна, другите продължаваха да гледат в земята. Продължих: “Мога ли да видя колко тежи?” И трите деца се усмихната, свалиха раниците и започнахме да ги “мерим.” Действително тежаха доста и със смях излязохме от училището.

Развеселена от малчуганите си тръгнах, завих около олющената стена на сградата в очакване да намеря къде беше изходът и … спрях. През затворените прозорци на горния етаж се чуваха виковете на учителка. Аз бях отвън, до сградата, на затворени прозорци, но гласът ѝ кънтеше с пълна сила.


Тогава осъзнах нещо важно. Учудих се защо беше трудно учителите да ме разберат по темата за уменията, като всъщност постоянно учат децата на ключови умения за живота. Всеки час, ден, седмица и година, децата усвояват най-ценния урок — как бързо се решават най-разнообразни проблеми с викове, агресия, гняв и незачитане на останалите.


Просто тези умения ги нямаше в схемата на Световния икономически форум за учене през целия живот и затова сигурно е станало разминаване. Но всъщност още с пристигането си видях колко добре децата са ги усвоили и как добре ги прилагат при първия удобен случай.


Министър Вълчев,
Уважаеми участници в конференцията “Educate to Create”,

Чудесно е, че българското председателство е решило да проведе водеща конференция точно в сферата на образованието и точно за уменията да създаваме във все по-дигиталния свят. Но как тази конференция стои на фона на действителността не само тук, но и на много други места в Европейския съюз? Ясно е, че темата е модерна, по нея се говори и пише доста — особено в “западния коридор”, който аз така и не намерих в това българско училище.

От една конференция няма как да зависи създаването на бъдещето на децата ни. Защото всеки ден това бъдеще се създава в училището, в което бях и в много други като него.

Но някой трябва да слезе от сцената долу в тези училища. Да поговори с публиката. Да я чуе и да опита да я опознае. Да усети как дигиталните умения не са панацея и няма да решат с магическа пръчка незаинтересоваността на учителите, агресията на учениците и апатията към учебния материал. Да осъзнае, че в тази страдаща учебна екосистема няма как да “инсталираме” нова и лъскава дигитална такава и тя да работи добре.

За да бъдат здрави едни структури, всичко трябва да им е здраво — като започнем най-напред от основите. Давам една начална препоръка от мен, понеже често съм на терена при публиката — трябва ви каска, защото отвсякъде се руши.


            Red Paper PlaneRed Paper Plane e иновативен начин за учене и игра за деца на 3 – 6 г. и 7 – 10 г., базиран на дизайн мислене. Готови проекти за семейна и учебна среда, с които децата могат да развиват ключовите умения на 21-ви век.


Коментари