Един от случаите, в които съм се чувствала безсилна и онемяла за това да обясня как стоят нещата беше, когато с двегодишната ми тогава дъщеря се разхождахме в студен  зимен ден – суров и в същото време слънчев.

Изумително големи снежинки с правилна форма се бяха надиплили по клончетата на храстите. Винаги я насочвам да види красивото, искам да ѝ предам емоцията, която аз изпитвам сред природата, защото това ще ѝ завещая. Сигурно няма да си спомня какво точно съм сготвила в онзи ден, но ще запомни добре прекараното детство, ще има очи за красивото. Показах ѝ снежинките – колко са прекрасни и съвършени. Тя залепи с показалец една, разгледа я, очите ѝ светнаха, но миг по-късно снежинката изчезна, стопи се. Дъщеря ми ме погледна, заби пръстче, взе още една, протегна ръка към мен и ми каза с умоляващ поглед:

– Мамо, пази я!

Коментари