Деница Панайотова

от Деница Панайотова

Често се връщам към момента, в който усетихме, че започваме да губим Ясен, когато затръшна и последната врата към себе си. Когато попадна във владението на аутизма.

Някак в началото не ни се вярваше. Как беше възможно – къдрокосото херувимче със сияйни очета, на което всички се любуваха, да се окаже… със скрити проблеми?

Къде беше нашата вина като родители? Доколко ние бяхме отговорни за състоянието му? Не можехме ли да му помогнем по-отрано? Пренебрегнали ли бяхме ранните знаци?

А ние си мислехме, че се справяме чудесно, вярвахме, че му даваме най-доброто.

Бях се вманиачила в идеята да бъда перфектната майка и трябваше да го постигна на всяка цена.

Канех се да посветя цели две години на отглеждането му.

През периода ни в чужбина наредихме разнообразна програма, която да го образова, занимава и забавлява.


Давай, Джош - ParentlandВижте също: ДАВАЙ, ДЖОШ!=>

 


За начало хвърлихме пъпа му до една обсерватория. Бяхме заложили ясна символика – да има необятна жажда за знания, да има простор на мисълта, широк кръгозор. А защо да не стане и астроном като тати? Тогава не предполагахме каква космическа бездна щеше да зейне помежду ни.

Започнахме да посещаваме часове по театър и по музика, мероприятия по четене на книжки в библиотеката. Количката му обхождаше музеи и галерии и всякакви артистични прояви. Държахме от малък да възпитаме у него усет към изкуството и културата. Тогава не подозирахме доколко ще му е трудно да овладее социалните роли в живота, да съпреживява, да се постави на мястото на другия. И да се себеизразява.

Всяка седмица го водихме на планина, оставяхме го да спи и на открито. Искахме да се научи да ни е спътник и споделя нуждата ни от единение с планините. Тогава не знаехме, че планината щеше да се превърне за него в най-уютния кът, където той винаги ще се чувства пълноценен и спокоен, далеч от шумната и хаотична градска джунгла. Там той беше тих и неуловим като вълшебен елф.

Пътувахме и със самолети до екзотични места – да свиква да ни придружава в пътешествията, да опознава света. Купихме му гумени ботуши – да цопа на воля в локвите. Искахме да се проникне с чувството за свобода. Тогава не знаехме, че усещането му за волност щеше да бъде свързано и с непризнаването на авторитети, трудното спазване на ограничения и правила.

Оставяхме го да тича с часове по поляните и алеите, а той дори не се обръщаше да види къде сме.

Един ден си дадохме сметка, че беше избягал твърде далеч от нас.


Моето различно детеВижте също: МОЕТО РАЗЛИЧНО ДЕТЕ – ИСТОРИЯТА НА ЯСЕН=>

 


Или може би светът, който му бяхме разкрили – с толкова много цветове и звуци – му беше тежък за възприемане? Може би беше прекалено озадачаващ и непонятен за това свръхчувствително дете. Трябваше непрестанно да го превеждаме на разбираем за него език.

Когато бе на 2 заживяхме в тихо градче в най-дълбоката провинция. Тогава започнаха необяснимите среднощни крясъци и внезапните тръшканици посред бял ден.


Когато стана на 3 години вечно тананикащото си детенце изведнъж спря да ни говори.  Какво ставаше в главата му беше трудно за дешифриране, досущ като черна кутия.


Тъкмо тогава се появи и брат му. Дали това толкова сензитивно дете не се беше почувствало предадено, изместено, заменено?

В един момент осъзнахме до каква степен Ясен е зависим от нас, как отразява всяко наше чувство и настроение. И най-вече от мен. Как всичко е в порядък, когато мама е спокойна и весела, а когато е нервна или разстроена, настъпва катаклизъм. Всяка майка е центърът на вселената за детето си. Аз бях и неговия най-добър шанс да я проумее и да се впише в нея, да стане приложим. Моето поведение и отношение към него бяха не по-малко значими от всичките терапии и инжекции с витамин Б12.

Водила съм редица смислени битки. Можах дори да накарам света да се завърти около мен. Доколко обаче щях да съумея да помогна на собственото си дете? А тази борба щеше да бъде тиха, ежедневна, интимна. Без развяване на бойни знамена и без подрънкване на оръжия.

Снимка: Надя Събева

Снимка: Надя Събева

Не си спомням кога точно настъпи пробивът, но винаги ми се явяват две ярки картини.

Ето ни двамата, сами, в далечен град. Мислех, че ще го гоня непрекъснато и няма да усетя плануваната екскурзия. Ясен обаче тръгна редом с мен и неочаквано ме хвана за ръка! Стиснах го толкова крепко, мъчейки се да не се разплача. Не помня колко дълго вървяхме, но си спомням, че ме погледна в очите, че се усмихваше… Този ден бях само негова и бях наградена за това.

Ето ни двамата, най-сетне съвсем сами, седнали на поляната над високото планинско било. Сякаш след току-що отдръпнали се води на потоп. Двамата и никой друг. И тогава той ме прегърна.

Лека-полека  започна да ни говори.  4, 5, 6 години. Говореше все повече. Понякога откъслечни фрази, заучени и извадени извън контекст, но не това беше важното. Ясен СПОДЕЛЯШЕ. Ясен зададе първия си, така жадуван от нас, въпрос.

Ясен се завръщаше.


Visit Topcleaning.bg


Вижте още от ДЕНИЦА ПАНАЙОТОВА=>

 

Коментари