Когато бях дете, все още имаше чавдарчета и пионерчета. Към момента, за който искам да ви разкажа, не бях нито едното, нито другото.

Родителите ми ме отглеждаха сами, което означава, че бабите и дядовците бяха активни, заети и неналични – освен другите ангажименти, които отнемаха от времето им, имам и много братовчеди, та присъствието на толкова внуци силно ги затрудняваше да обръщат внимание на всички. Към онзи момент за клониране не ставаше дума дори в научната фантастика.

И така, аз се подвизавах навсякъде, залепена като гербова марка за родителите си. Единственият шанс да получат поне някакво време за отдих и уединение бяха ученическите лагери – в онези времена организираните лагери се случваха регулярно – неотменни като Второто пришествие.

Бях на шест и все още ходех на училище – майка и татко ме бяха отървали от провежданата по онова време офанзива децата да стават първокласници на 6 вместо на 7 години. Радвах се на последните си безгрижни дни, преди да се влея в училищните редици.


Именно през тези въпросни безгрижни дни за пръв път отидох на детски лагер.


Беше високо в планината сред столетни борове, в дървени къщи, побрали по няколко походни легла в стая и със столова, в която имаше основно макарони със сирене и много, ама много чист въздух. Пристигнах в лагера с грижливо подготвен и подреден от мама куфар, който веднага складирах под леглото. В него се намираха всички по-хубави и удобни дрехи, които имах, начело с един любим зелен сукман от кадифе с прекрасни презрамки с харбалички.

Онова, което моментално ме очарова в лагерната обстановка, беше наличието на изобилие от по-големи деца. Каките! Тези митични създания, които знаеха всичко за живота, събираха се по леглата, за да си говорят тайни неща, да дъвчат дъвки „Идеал“ и да пишат в лексикони.


Високопланинският климат извърши с нас чудеса: поляните бяха нашето царство, а въздухът, напоен с аромата на диви цветя и бор ни действаше едновременно и като стимулант, и като опиат.


Имаше и страховити моменти – огромна, вилнееща бясно планинска буря със светкавици. Помня, че когато излизах от дървената къщичка под натиска на естествените си нужди, се опитвах да се сниша максимално, защото ме бяха научили, че светкавиците удрят високи обекти. Много се притеснявах, да не би ако се изправя, случайно да се окажа по-висока от къщичката, в която бяхме събрани.

Много премеждия преживях тогава, най-вече с опитите да оцелея от готвенето в кухнята на лагер. Помня, че когато се върнах у дома, бях пълна с емоции и бойни рани, макар че нашите ме гледаха с известно недоверие. Смяха се с глас на обяснението ми, че една едра мишка е изяла любимото ми сукманче, а аз съм я прогонила, събирайки цялата си 6-годишна смелост. Спомням си добре, че продължиха да се смеят, докато не извадих сукманчето с изгризаната отпред, точно по средата, голяма дупка.

Макар и отдавна покрити с прахоляка на времето, спомените ми са все още ярки, а добре помня и колко пораснала се чувствах след завръщането си от този първи лагер.

Децата, въпреки многобройните притеснения на родителите, се справят геройски със света – с отворени очи, със смело сърце, пълно с кураж, а и с повече въображение, отколкото възрастните могат да си представят.

Коментари