Сутрин е. Отварям едвам очи. Опитвам се да стана, но тялото ми – сякаш от олово – не ще и да помръдне.

Още 2 минутки… Неусетно затварям очи, будилникът пак звъни. Минали са десет минути. О, не, ставам! Пак звъни, още десет минути изгубени. След като успявам да се надигна, превключвам на автоматичен режим: приготвяне на закуска, мляко в бутилка, сменяне на памперс и преобличане, приготвяне на следобедни закуски по кутии за детската и за училище, юркане да ядат по-бързо, да мият зъбите, да се обличат, да се решат. Накрая и аз влизам в банята. Поглеждам се в огледалото. Ох! Има какво да се желае, но нямам време да се замислям – бърз тоалет и грим, че ще закъснеем за градината и за работа.


Бих искала да изглеждам по-добре, да сваля останалите килограми от последната бременност, да имам дълга хубава коса, а може би къса, но модерна прическа, която обаче изисква ежедневно нагласяване.


Да се обличам другояче, да съм винаги елегантна, с маникюр. Въобще да съм друга. Но нямам време, нито сили, а може би воля за спорт и диета. Успокоявам се с мисълта, че и без това ми е тежко. Добре, че имам четири деца, които ме държат във форма и благодарение на които получавам комплименти: „Изглеждаш супер… като за жена, родила четири деца!”, „Ама това момиче ли е родило четири деца?!” (придружено от жест с ръка, сочещ ме от глава до пети – веднага ми се вдига самочувствието). Но един гадничък гласец в главата ми не позволява да съм напълно доволна – какво биха казали всички тези хора, ако не бях родила четири деца?

В главата ми всъщност се борят два гласа, които ми подхвърлят напълно противоположни мисли и емоции: „Нямам сили!”, „Имам прекрасни деца!”, „Оф, пак се карат.”, „Какви ангелчета!”, „Държат се като диванета.”, „Справям се чудесно!”, „Всичко излезе от контрол…”, „Аз съм герой!”, „Не ставам за майка.”, „Не може ли поне за малко да ме оставят на мира?!”, „Трябва да им обръщам повече внимание”, „Никой не ме разбира колко ми е тежко…”, „Трябва да им изрежа ноктите, за да не си помислят в детската, че не се справям”.


Понякога ме изпълва гордост, друг път – безсилие, безкрайно щастие се редува с дълбока тъга от изтощение.


Като че ли вече привикнах към втренчените погледи на хората на улицата, когато тръгнем с количката, колелата и тротинетките към детската площадка – понякога вдигам високо глава и изпъчвам гърди, друг път и аз хвърлям погледи, ама злобнички. Уж се смея на коментари от рода: „Тези всичките деца Ваши ли са?”, „Ама как се справяте? Много сте смела!”, „Ама това брат и сестри ли са? Браво!”, друг път крехкото създание вътре в мен се пречупва и ми идва да крещя…

Но в края на деня, когато глъчката най-сетне утихне и вляза да проверя дали всички са завити, спирам край леглата да ги погледам. Не съм виждала нищо по-красиво!

И в главата ми отеква само един глас и само две думи: „Заслужава си!”

Коментари