Изабел Басмаджиян

от Изабел Басмаджиян

Със сто километра в час летим към морето. Преди това в задушевен речитатив със съпруга ми предъвкваме отново темата защо багажът не е стегнат до последно и тежи повече от слон.

Също:

    „Къде ми е х, y и z? Не са в гардероба! Аааа, в гардероба са, как ги намери?!“
Дори не съм търсила, пред теб си бяха…

    „Къде са плувките на децата? Няма да купувам пак и това лято!“
Ще купиш, ако не ги намерим, обещавам ти.

   „Защо си помъкнала и материали за работа? Нямам толкова място!“
Вместимостта на багажника ти е само цифра, останалото е шахмат, мен ако питаш.

   „Защо вземаш храна, вчера мих колата!“
После ще ми благодариш, че съм запушила устите им с храна.

   „Сега ли точно трябва да оправяш прането?!“
След полунощ понякога си позволявам да спя. Ако не ме събуди някой от вас с рев и писъци, разбира се.

   „Защо се караш с брат си?“ „Защо се караш със сестра си?“ „Не отговаряй на майка си!“
Това само мимоходом ще го спомена, за да не развалям до тук общото приятно впечатление от моето семейство. Сюблимният момент преди всяко пътуване настъпва с финалните реплики, изречени на прага на дома:

   „Хайде, мамо, само тебе чакаме!“
Разбира се.

♦ Вижте още: За багажа и неговите особености

Като обобщение на 10-годишния ми стаж като майкахолик, желая да ви споделя само едно – странно нещо е това човешкият мозък. Или поне повереният ми. Запазвайки общо приповдигнато настроение и приятен спомен от „почивката“, макар взаимно да сме си скъсали нервите, си готов и догодина да си причиниш същата схема. Освен това, търсейки причината, поради която все моите деца се карат помежду си и вмирисват атмосферата, а чуждите са кротки като агънца, се питам защо ми е да си почивам на почивка, ако почивката не е почивка?! И от какво точно си почивам?! Не, това не е поредния разказ в стил „с деца на море“. Това е истината такава, каквато я изпитвам на гърба си ежегодно. Но нека ви разкажа…

Първо, не умея да плувам. Второ, ненавиждам пърженето под жаркото слънце. Трето, веднъж за малко да се удавя пред очите на съпруга ми. Ала обичам морето. Всякак си го обичам – зимно, лятно, бурно, тихо, с водорасли, с камъчета, черно, червено, каквото и да е. Пуснете ме край брега и няма да досаждам на никого за нищо! Мога да си общувам с морето часове наред, да му разкажа разни неща, да го разпитам за други и така, колкото време ни е отредено заедно. Освен това на всички съм съобщила, че когато настъпи последният ми дъх, искам да бъда кремирана и прахът ми да бъде разпилян над водната шир.


При цялата ми тази страст, как, питам, е възможно да съм родила три деца, които така категорично да спъват малките ми моменти с морето?!


Всичко започна с първородния ни син, който на две годинки ни съобщи, че в морето имало твърде много вода, а в басейна – достатъчно като за него. Освен това пясъкът му създавал ужасно неудобство с това боцкане и полепване между пръстчетата. Така гледахме вълните и въздишахме в близост до плажа. Първият ми опит да оставя баща и син сами, за да се потопя за един кратък миг в атмосферата на плажуващите, завърши като последен. Всички ни чуха и разбраха. Естествено, тези всички гледаха към мен, майката, с който какъвто поглед имаше за насочване – обвинителен, съжалителен, крайно досаден и любимият ми – „моите деца никога няма да бъдат такива“.

Мина се малко време, синът ни стана батко на пухкава бебка и ето ни отново със сто километра в час към морето. Какво носим на плажа? Носим бебе в кошчето за колата, кърпи, играчки, храна, вода, лосион. И един слон от ентусиазъм. Тя, обаче, плаче. Онези хора, макар и не същите, пак ни гледат по онзи начин. Тя плаче и нищо не я утешава. Хубавото на кърмачетата е, че винаги имаш с какво да ги заглушиш. Само че тогава пречиш на околните – как така с тези телеса на показ ще кърмиш, скрий се в хотела. Лелеяният плаж през онова лято ни костваше… 5 лв за чадър, нито стотинка повече. Ако предишната година все пак успях да нагазя във водата веднъж, тази дори не си и помислих. Иначе от хотелската стая гледката бе като за картичка.

На следващата година бях бременна. Отново и пак, но за последно. Този път багажа за плажа включваше и огромен корем, много удобен за възсядане от едногодишната госпожица. Разположихме се в бунгало и до вечерта вече съжалявахме. Освен, че послужихме за храна на комарите, вътре не се дишаше от мухъл. Плажът се оказа въздалече, но тъй като басейн нямаше, запушихме уши, затворихме очи, и осъществихме пъклен план – сутрин отивахме първи и си тръгвахме първи още в 11 ч. Малката не мърдаше от кърпата, баткото влизаше в морето само ако нямаше петметрови вълни, слонове (нали разбрахте мерната единица) водорасли и след протяжни разговори със спасителя дали флагът наистина трябва да е зелен.


А аз имах идеалното оправдание да съм дебела на плажа и да не ми пука.


Със съжалителните погледи „цъ-цъ, две деца и трето на път, цъ-цъ“ се научих да се забавлявам. Следобедите се разхождахме из курортите, за да не храним хората.

Пак бе лято, макар и с три деца, морето ни беше до колене. И, за жалост, близо до басейна, до който бях прикована с пранги! Защото опитахме веднъж и този път изпреварих хорските погледи – аз самата се наблюдавах с ужас, със съжаление, с досада. Защо ли? И питате! Ред беше на най-малкият да реве кански от пясъка и морето, но освен неговия плач, трябваше да понесем и мрънкането на баткото, вече шестгодишен – защо никога не бил ходил на море. Ни-ко-га! Добре че сестра му, двегодишна, го научи да плува в басейна през последните два дни от това нещо, наречено „почивка“. Посещавах плажа на прибежки – веднага щом накърмя бебето, като държах телефона наблизо, за да отговоря на отчаяния бащин зов да го спасявам от децата му.

♦ Вижте още: С деца на път

Още година по-късно, решихме, че най-добре за всички жители на планетата е да летуваме в апартхотел. Макар, че сме точно за три дни, пак очаквах изпълнения всякакви, но летен вирус – това определено ме изненада. Видях морето отново през прозореца, направих няколко кадъра, изчакахме да мине най-тежкият първи ден и скоропостижно и извънредно се прибрахме.

На следващата година „почивката“ бе многообещаваща. Очаквах съпротивата към морето да е преминала – нали всички се бяха изредили да реват. Освен това многодетните семейства се увеличаваха и вече не бяхме толкова шокираща гледка. За сметка на това аз трябваше да снимам по проект и мисля, че тъпкано им го върнах и на децата, и на баща им за всичките онези години назад, през които ме лишиха от моето си море.


Никой не си почина. Но бяхме на съвсем истински плаж няколко пъти и изглеждахме почти нормално.


Ето ни през 2016-та. За море не се говори изобщо, вероятно ще стегнем куфарите от днес за утре. Десет години след първата „почивка“, това лято копнея повече от всякога да общувам с морето. Само имам неприятното усещане, че този път децата ще са мили и добри като чуждите, но шантавото време ще направи всичко възможно да опропасти мечтите ми. Някоя приятелка от морски град дали не желае да ме осинови?

→ Още от Изабел Басмаджиян

Коментари