от Деси Танева
Бебето ми спи, след мъчителни часове на плач, провокиран от напиращ зъб. Спи дълбоко за пръв път от няколко дни, а мислите ми препускат.
Мисля си за един човек – за онова, старото Аз, за момичето, което бях.
Момичето, което обича да общува, да излиза и да се среща с приятелки. Онова, което можеше да си стегне куфара за час и да замине на пътешествие, и го правеше. Същото онова, което обича театъра, киното, книгите, има хобита и интереси.
Не че новото майчинско Аз няма приятелки или е невъзможно да пътува, но това не е предишното момиче. На нейно място дойде нов човек – по-всеотдаен. С пълно сърце с любов – безгранична и безусловна.
Вижте също: ГАРАНС ДОРЕ ПРЕД ЛЕНА ДЪНАМ: НАТИСКЪТ НАД ЖЕНИТЕ ДА СТАНАТ МАЙКИ Е ОГРОМЕН, ТОВА ТРЯБВА ДА СПРЕ!=>Този нов човек също може да отиде на спа, на масаж, на басейн. Но най-много след 40 минути вече ще върти телефона, за да чуе как е детето. Новото Аз не е мъченик, макар че всичко е различно – всичко е много по-условно, що се отнася до планове, уговорки или социален живот. То знае, че онова, което има, е дар – божествен дар.
Старото Аз е наясно, че новото има повече отговорности; че не може да прави каквото си поиска и когато си поиска; че поставя друго същество като приоритет; че това е израстване.
Вижте също: ЕРАТА ПРЕДИ ДЕЦАТА=>
Понякога обаче старото Аз застава тихо в дъното на ума, взело в една ръка международния си паспорт, в другата грабнало билет за театър, стиснало под мишница някоя книга или тефтер с резервация за ресторант, и без да казва нищо само намигва: „Не ме забравяй, защото аз ти носех радост.“
И така, в лутането между старото и новото Аз се стремя да не прекъсна онази нишка, която пълни извора на душата с радост. Защото човек, който няма своя извор на радост, не може да налее радост на никого другиго.
