Мама винаги казва „големият кораб плува надалеч“. Казва го по мой адрес, с всичките ми пътуваници и кариерни криволичения, минаващи през странни и далечни места.

Плува ли плува надалеч големият кораб, но от време на време се прибира при мама и всеки път вижда как времето, внимателен домакин, не подминава никого.

Първият път, когато видях как мама остарява, беше след прибиране от учене в чужбина. Не се бяхме виждали цяла година. Косата на мама беше видимо прошарена, а на ръст се беше смалила. Сякаш времето и битките, които беше водила без мен, я бяха привели надолу.

Преди две години след 1-2 месеца раздяла, установих, че главата ѝ лекичко трепери. Когато рови за портфейл в чантата, когато преглежда касова бележка от супермаркета. За щастие не го прави, когато например чете книга или пише на компютъра.


Мама остарява без мен. Остарява далеч от мен. Тази мисъл ме смаза и избрах неволно да живея под този камък няколко години.


Преди време установих, че страхът и безсилието пред остаряването и мисълта за смъртта на мама са застанали между мен и нея. Видях ясно, че се пъна да ѝ дам „всичко“, преди да умре, всичко, което тя не е взела от живота, давайки толкова много за нас, както и да продължа времето, в което това „всичко“ може да бъде дадено. Чувствах се длъжна да я „дърпам“ към някакъв балон, където тя да е здрава, бодра и моя („мамо, отиде ли на лекар“, „мамо, не вдигай тежко“, „мамо, да ти платя ли тока“ и всички други безполезни фрази по телефона).

От друга страна ме мъчеше безобразна вина, че не съм до нея. Всеки път, когато се чувахме, се чувствах като гъз поради факта, че не мога да ѝ помогна с всички тези проблеми, които споделя. Обикновено накрая се карахме – защо ми казваш всичко това, какво общо имам аз. А тя простичко казваше – Албенче, аз само ти казвам, нищо не искам да правиш (ала кой да слуша).

Не помня какво беше поводът да започна да се отнасям другояче към отношенията ни. Може би дупката на безсилие, страх и вина, в която се вкарах, просто ми отесня. А освен това отношението ми дотегна и на мама (но за това друг път).


И по малко започнах да гледам и слушам. Започнах просто да слушам, когато се оплаква по телефона. И после да я разпитвам за хубави неща.


Спрях да се ядосвам, когато ми дава съвети, които не работят за мен. И така нататък по списък.
След известно време гледане и слушане дойде приемането на факта, че мама остарява и се променя. Приемането не е едно могъщо хапче, което изпих и всичко се оправи. По-скоро е като пиене на хранителни добавки, ежедневно в малки дози, с ефект, осезаем на порции и след време.
За мен приемане означава следното: когато дойдат четиримата конника на личния апокалипсис, поименно Агенти Страх, Вина, Безсилие и Фрустрация (а те ще продължат да идват, вярвайте ми – прекалено дълбоко и отдавна седят в мозъците ни), аз ги виждам и чувам, съгласявам се с думите им, моля да си бършат обувките и да не викат, но не правя, каквото ми казват. Вместо това казвам и върша това, което ми носи радост и спокойствие, заедно с неща, които увеличават желанието ми да изпитвам радост и спокойствие.
Звучи много лесно. Не е. В началото един успешен опит от петдесет носеше олимпийско удовлетворение, например, вместо „Мамо, винаги се оплакваш“ да чуя от устата си – „Това е наистина много тежко. Искаш ли да направя нещо? Не? Има ли още нещо неприятно? Не? Добре, ясно. А сега ми кажи какви радости те сполетяха?“.


Основната ми голяма придобивка от приемането беше огромната радост от всяка вижданка с мама. Срещите ни спряха да бъдат раздели, ако ме разбирате, и не приключваха в смесица от облекчение и вина.


 

Сега се радвам ужасно много, ако успявам да направя нещо за мама – например, да идем до офиса на мобилния оператор или на лекар, или да й купим крем за лице и прахосмукачка. Ако не успея, а просто седнем да обядваме или да пием чай, или да си говорим, пак добре. И усещам как отношенията ни са по-здрави и силни сега. По-пълни и желани.

И така.

Този текст няма щастлив край.

Всеки път, като видя моята малка остаряваща мама да седи и да ме чака или да се задава отдалеч, сърцето ме свива – любовта издига, страхът приземява. Все още ме мъчи, но не всеки път и не безобразна, вината (сега е малка, спретната и носи лилава рокля). Все още се стряскам, когато звъни телефонът в странни часове, и все още изпитвам безсилие и фрустрация, когато слушам за груби лекари или запушени кюнци (ако някой има добър коминочистач, обадете се, моля).

Този текст не съдържа ръководство.

Няма ръководство. Има само дни, чиято бройка не сме броили ние. И страх и любов, които са само в наши ръце.

Толкоз.

Коментари