Британската журналистка Маги Фъргюсън по следите на самотата

Източник: The Economist 1843 
Превод със съкращения: Parentland

На пръв поглед в живота на Ребека няма тъга. Тя е привлекателна млада жена с успешна кариера. Срещаме се в приятния ѝ двуетажен апартамент във Фулъм скоро след като е започнала нова работа с по-висока заплата и добри перспективи. Преди 4 години, тогава на 31, дългогодишната ѝ връзка, която тя смятала, че ще завърши с брак, внезапно се разпада. Ребека все още гледа носталгично към този период от живота си, но в същото време иска да се омъжи и да има деца преди да е станало прекалено късно. „Много хора не проумяват как може да съм самотна. Имам добра работа, прекрасно семейство и много приятели. Но повечето от тях са семейни с деца. Радвам се за тях, но вече няма на кого да звънна след кофти ден; няма го и този „единствен“, за когото аз да съм приоритет. Формулярите например ме натъжават. В графа „Кой е най-близкият ви човек?“ отговарям – баща ми…“


Ребека е един от седемте милиона британци, които се опитват да открият любовта в интернет.


Тя твърди, че досега е била поне на 100 срещи. Всеки път полага усилия и се старае, безуспешно обаче, и това я кара да се чувства още по-самотна. В гласа ѝ се усеща горчивина, но приема ситуацията такава каквато е.

“Как се чувстваш?”, питам я докато отваря профила си в сайта за запознанства (1,305 хора са го видели, 356от тях са го „харесали“).
“Реалист съм, но ми е и тъжно, признавам си. Самотна съм и искам семейство. И някак се срамувам от това.”

Показва ми профили на мъже, които наскоро са се присъединили към сайта, повечето от тях с лигави псевдоними. В собствения си профила се описва като жизнерадостна млада жена, която обича да чете и пътува. „Има някакво чувство на самота дори в това да се представяш по определен начин. Пропастта между реалността и онлайн образа става все по-дълбока. Но ако трябва да напиша истината – самотна съм и се тревожа, че мога да остана необвързана – ще бъде супер отблъскващо.“

“Значи хората приемат самотата като някакъв вид зараза?”
“Мда, нещо такова. Повечето я смятат за нещо адски неприятно и отблъскващо.“
“В този сайт някой изобщо заявява ли открито, че е самотен?”
“НИКОГА!”
“Сигурна ли си?”
Тя изписва думата „самотен“ в полето за търсене на партньор по ключови думи и след малко се появява съобщението „Няма намерени резултати“.


Според Националния статистически институт Великобритания е „европейската столица на самотата“.


За писателката Дебора Могач тя е новото табу: говорим за какво ли не, дори за смъртта, но никой не иска да си признае, че е самотен. Самотата няма физическо изражение, а може да нанесе повече вреди от липсата на дом, глада или болестите. “Най-голямото страдание е да не се чувстваш обичан, да си нямаш никого”, пише Майка Тереза. Самотата е чумата на 21 век, буквално изяжда жертвите си и поразява всичко по пътя си.

Във Великобритания 7.7 милиона души живеят сами. “Слава Богу, че цените на имотите в Лондон са безумно високи– казва необвързана дама около 30-те– и нямам възможност да си купя сама апартамент, та живея със съквартиранти“. Броят на хората от поколението на бейби-бумърите, сега 45-64 годишни, които живеят сами, се увеличава всяка година. 17 милиона са необвързаните. Повече от 1 милион възрастни хора се чувстват самотни през повечето време и много от тях не се осмеляват да го признаят пред близки и приятели. Самотата е една от главните причини хората да се свързват със Самарянските организации, но трудно го признават.“Хората, които ни се обаждат с тази идея смятат, че самотата не е основателна причина да ни извикат.“, казва Ник, дългогодишен доброволец. „Срамуват се, става им неудобно, мислят, че да се чувстваш самотен е несериозно и не е голям проблем.“ Трима от 4 лични лекаря заявяват, че срещат между 1 и 5 самотници на ден. Само 13% от медицинския персонал е подготвени да помогне в такива случаи, въпреки че самотата вреди колкото 15 изпушени цигари на ден. Само 22% никога не са се чувствали самотни.

Искаше ми се да разбера психологията на самотата. Как се чувстват хората? Могат ли да бъдат излекувани? Резултат от ниски доходи ли е или тъкмо обратното – на просперитет и охолство?

На улица Портобело в Лондон се намира кабинета на психолога Адам Филипс, където пише своите книги и консултира пациенти. Повечето от тях, казва той, страдат от някаква степен на самота, и френетичното търсене на връзка често задълбочава проблема. „Ако живеете в общество с голям брой самотни хора, започвате да идеализирате връзката с партньор.Хората изискват един от друг повече отколкото са способни да дадат. Създава се компенсаторна мечта за непременна интимност. Която пък ще има нужда да бъде потушавана с нещо, със секс например. В нашата култура съществува значителна сексуализация на самотата. Гледането на порнография е също вид желание за интимност, за реална взаимност.”Филипс не вярва, че хората се раждат самотни или че има ген на самотата, той е сигурен, че тя често е свързана с разбито семейство и неработещи връзки и отношения в ранна възраст. „Смятам, че е много вероятно хората, които са самотни в зряла възраст, да са били самотни и като деца.“, казва той.

Спомних си тези думи, когато се свързах с Джеймс,  IT предприемач и търговец на недвижими имоти, в средата на своите 40. Припомняйки си детството, той признава, че се е отдалечил от родителите си и техния разпадащ се брак, когато е бил едва шестгодишен. При развода, вече на 9, връзката съвсем се къса. „Живеех с майка ми и сестра ми, но не прекарвах повече от 15 минути на ден заедно с тях. Хранех се сам и после се затварях в стаята си.“ Той продължава да е самотен в училище и университета, но осъзнава неспособността си да комуникира с хора едва на 20, по време на първата си работа. „Не се вписвах в колектива и не разбирах защо. Бавно ме обземаха съмнения, гняв и тревожност. Беше самота в смисъл на пълна изолация, тотална липса на контакти.“

“Какво е да си самотен?”
“Самотата е безполезност. Усещаш, че не се вписваш, че не те разбират. Чувстваш се ужасно, отхвърлен и чужд. Всички отиват на кръчма, но никой не те вика. Защо? Защото нещо с теб не е наред.“

В онзи период, вече със самоубийствени мисли, той започва да звъни на Самарянската организация, понякога стига до 8 обаждания на ден. Доброволците там му помагат да стъпи на крака, подкрепят го в продължение на 20 години, до него са и по време на пълния му психически срив наскоро. Той пък им се реваншира финансово. С цялата тази своя странност и изолация, Джеймс става мултимилионер. Наред с Принцеса Даяна, Мерилин Монро и президента Тръмп, описван от биографа му Тим Обрайън като „най-самотният човек на планетата“, неговата история е доказателство, че не можем да си купим спасение от самотата. Колкото и пари да притежаваме, ние сме подвластни на мисловните си процеси и няма как да избягаме от тях.


Парите не могат да ни защитят от самотата, но бедността може да я засили.


Срещам се с Юън в супатерия в Сохо през една прохладна вечер преди Коледа. Бил е управител на заложен пункт, но след психическа криза се озовава на улицата. “Единствено дете съм и винаги съм бил самотен. Това е моето ежедневие. Чувствам, че не заслужавам компанията на други хора, нито връзка с партньор.”

“Какво е да си самотен?”
“Все едно да ти предложат вкусна вечеря и да не можеш да я изядеш.”

Крис Мъхони е главен координатор на благотворителна организация, която осигурява емоционална и битова помощ на семейства с малки деца в криза. “Много от нашите майки са страшно самотни, особено ако са бежанки или търсещи подслон. Всъщност голяма част от болката им идва именно от това – че са самотни.”

В офиса на Крис се срещам с Алис и малкия ѝ син Том. Съпругът на Алис работи като портиер на 12-часови смени, но доходите му са ниски. Алис пък не може да се запише в Бюрото по труда заради психическите си проблеми. Няколко месеца след като се ражда Том живеят в миниатюрно студио, където са изложени на отровни изпарения.  “Не можех да поканя никой на гости, казва Алис, мислех, че ще си кажат: Господи, как може да отглеждаш детето си в такива условия! Бях отчаяна и много самотна.”

“Какво е да си самотен?”
“Все едно си в тъмен облак. Не искаш никой наоколо да те вижда в това състояние и така ставаш още по-изолиран. Като порочен кръг е.“

Алис е добре, ще си кажете, поне има съпруг и дете. Но самотата в брака е още по-горчива. Каролин, на 47, успешна писателка, омъжена от 12 години за мъж, който просто отсъства от брака и отношенията им. “Много общителен, винаги душата на компанията, но реално много несигурен. Когато бяхме насаме, се затваряше в себе си. Нито говореше, нито ме изслушваше. Реално между нас нямаше проблем, но с времето се отдалечихме още повече и от връзката ни не остана буквално нищо.” Припомня си как седяли заедно на верандата един летен ден, децата им играели наоколо. “Бях много тъжна и му казах: днес се навършват 10 години от смъртта на баща ми“. Имаше пауза и помислих, че е мълчание в знак на съчувствие. Тогава той заговори за някакъв полет до Ню Йорк и си дадох сметка, че както винаги просто не ме слуша.“

Съпругът на Каролин започва да пие сериозно и нещата се влошават. “Той никога не присъстваше духом. Мисълта му беше или в офиса, или замъглена от алкохол. Ако нямах чувства към него, може би нямаше да ми прави впечатление, но аз го обичах и поведението му ми причиняваше неимоверна болка.” Каролин била научена от дете да си мълчи по такива теми, а и искала да запази брака си, затова не споделила с никой. “Мислех, че колкото по-видими са пукнатините, толкова по-вероятно би било всичко да се разпадне. Няколко години давахме вид на перфектното семейство, с прекрасни деца и добра работа, но през цялото време се чувствах страшно самотна.” Тя се отдалечила от приятелите си, защото не смеела да им разкаже за цялата тази болка и самота. След като най-накрая се разделят констатира: Цялата тази пропаст между мен и околните изчезна, изчезна и самотата ми“.

“Какво е да си самотен?”
“Сякаш си обграден от огромно, тъмно и празно пространство, от което няма начин да излезеш.”


Прояждащият ефект на самотата се задълбочава с възрастта.


Литературата е пълна с образи на самотници. Например главната героиня в книгата на Брайън Мур „Самотната страст на Джудит Хърн”, която живее в Белфаст, обградена от картините на починалата си леля. В ранните 40, Джудит е скучна, непривлекателна, уморена, изсмукана и отчаяно тъжна жена. Пие, за да потуши горчивината от собственото си съществуване.

“Когато написах книгата бях много самотен, пишех в една каравана под наем, нямах почти никакви приятели, бях се отказал от мечтите си, изкарвах малко пари и не виждах светло бъдеще пред себе си. Бях типичен стар ерген алкохолик.” Но това се случва в далечната 1955, сега, след повече от 60 години вече не вкарваме необвързаните жени на средна възраст и самотата в една категория.

Миналата есен срещнах Фиона – талантлива и интелигентна психотерапевтка.  Разказах ѝ върху какво работя и тя прояви желание да сподели своята история, определяйки се като „отчаяно самотна“. “На колко години си?”, попитах я. “На 57. Или както би звучало описание в сайт за запознанства – на 57 съм, но се чувствам на 27”. Един ден обядвахме заедно и след това се разходихме по брега на Темза. Усещах, че това, което ще ми разкаже, е болезнено, и известно време отбягвахме темата, говорехме си за всичко друго, но не и за самотата. Седнахме на една пейка, включих на запис и тя се отпусна.

Хич не е лесно да се говори за това, довери ми Фиона. „Проблемите на психичното здраве и депресивните състояния са актуална тема, но не и самотата. Има нещо срамно в нея – „вината е моя, нещо не е наред с мен, аз съм ужасен човек.“ Разказах ѝ за думите на една моя екстровертна позната – решението било приятелствата да се поддържат. Но Фиона ми обясни, че когато чувството за самотност се появи, това става все по-трудно. „Отне ми доста време да възприема себе си като самотен човек. Установих го едва през последните 4 години. Ако имаш активен социален живот, дългогодишни познанства и създаваш лесно контакти, не е трудно да се заблудиш, че не си самотен – зает си и постоянно срещаш хора. Но лично аз установих, че вече не се социализирам по същия начин както преди. Отчасти защото всеки е увлечен в собственото си ежедневие – някои се пенсионират, местят се извън Лондон, раждат им се внуци – кръгът се стеснява. Прекарвах все повече време сама.“

И тя разбира, че френетичното социализиране няма никога да задоволи истинското ѝ желание за качествена близост. “Това, от което човек има истинска нужда, са хора, които познаваш добре, те те познават добре и са винаги на разположение. Можеш да им се обадиш по всеки повод и по всяко време. Аз не разполагам с такива около себе си и това ме кара да се чувствам много самотна. Не мога просто да вдигна телефона и да кажа: мини през нас, искаш ли да отидем на кино, какво ще правиш уикенда? Това вече просто не е възможно. Дълго време дори не осъзнавах, че е така. Затворен си в порочен кръг – чувстваш, че хората не те харесват, съответно мислиш, че не заслужаваш компания, самотата и изолацията се засилват – и така до безкрай.“

Всичко, което иска Фиона сега, е да споделя ежедневието си с някой. “Мисля, че смисълът на живота е в споделянето, във връзките, във взаимността. Когато правиш нещо сам, все едно го правиш наужким. Ако до теб няма някой, който да реагира, да отговаря, сякаш самият ти не съществуваш.”

“Какво е да си самотен?”
“Все едно си претърпял огромна загуба. Задушава те, стяга те и притиска, въпреки че реално не съществува.
“Какво правиш, когато стане непоносимо?”
“Нищо, карам колело например. Напоследък просто се опитвам да свикна. Казвам си – ето, това е то да си самотен.”

В напреднала възраст самотата става все по-осезаема. “Нямам ценни спомени. Непрекъснато си повтарям, че не съм направила нищо забележително през живота си. Имам дребни здравословни проблемии си казвам: ето, на никой не му пука как съм, ако нещо ми се случи, никой няма и да разбере.”

Притеснението ѝ е основателно. Миналата есен тялото на 68-годишната Мари Конлън беше открито в апартамента ѝ в Белфаст. Била е починала преди около 3 години. Роднините ѝ твърдят в изявление, че са шокирани и съсипани от смъртта на обичната си сестра. Наречете ме жесток, но колко да е била обична, ако никой не ѝ се е обаждал или посещавал повече от 3 години! Свързах се с погребално бюро в района, за да разбера колко често се сблъскват с подобни случаи. Дамата, която ми отговори и пожела да остане анонимна, сподели, че сравнително често– мъртвите тела лежат неоткрити, докато някой съсед не се оплаче от миризмата. Ако ви се струва шокиращо, то съвсем не е така, съвсем разбираемо е. Повече от половината мъже и жени над 75 години във Великобритания живеят сами. Три четвърти от възрастните хора казват, че са самотни и че самотата е извън техния контрол. Повечето от тях никога не са разговаряли с близките си по темата.

В един прекрасен есенен ден пътувам към Рутланд, за да се срещна с 85-годишния Бари, ще обядваме в приятен ресторант, където често идвал със съпругата си. Кристин я няма от 3 години, но той все още говори за нея в сегашно време и в множествено число.Била е 15 години по-млада от него и всички предполагали, че първи ще си отиде той. Но за нещастие ѝ откриват мозъчен тумор. „Внезапната ѝ смърт ме хвърли в такъв жесток физически шок, че е трудно да го опиша. Бъдещето ми се изпразни от смисъл.“


Живеем в общество, което поставя на пиедестал независимостта, но се подиграва на изолацията. За много възрастни хора обаче двете са в тясна връзка.


За 91-годишния Роби, който живее в Кент и е вдовец от 2012 г., самотата е да няма с кого да скучаеш. Не е излизал навън от цели две години, с изключение на посещенията в болницата. Телевизорът работи непрекъснато за компания (голяма част от възрастните хора във Великобритания казват, че телевизията е основното им забавление). “През повечето време дори не гледам, но когато дават нещо интересно, казвам „хей, Кар, виж това“, обръщам се, но там няма никой…“

Ванеса, около 80-те, е работила цял живот в областта на модата. “Все още си купувам дрехи, но приятели не мога да си купя.”

“Какво е да си самотен?”
“Направо парализиращо. Не можеш да станеш от леглото. Събуждаш се и си казваш: какво да правя, по дяволите? Правя си малки списъци, напомням, че всеки нов ден е ценен и важен.”

Адам Филипс казва: „Самотата може да е убежище, дори и неуютно, но вид убежище. Понякога е удобно да избягваме разни неща, които изглеждат вълнуващи, но опасни. Има някаква безопасност, сигурност в самотата. Човек се чувства самотен, когато има база за сравнение. С други думи, това е реакция към определена ситуация: чувстваме се самотни, защото сме изгубили нещо, което сме имали преди. Знаем, че някитеъде съществува нещо или някой, който може да облекчи тази самота. Това звучи обнадеждаващо – значи има надежда ситуацията да се промени.”

Сара Мейтланд, автор на бестселъра “A Book of Silence” и “How to Be Alone” живее сама от 20 години. Домът ѝ в отдалечен шотландски район, най-близкият магазин е на километри разстояние. Открила красота в тишината, в това, което се случва в човешката душа, идентичност и персона, когато говоренето спре, когато натиснеш „off” бутонаи когато се гмурнеш в огромното празно пространство. Сара осъзнала, че депресията е част от самата нея и спряла да се притеснява. Мисълта да се върне в градското ежедневие вече я ужасява.

Доброволната изолация на Сара – сред черни овце за съседи и без сигнал на мобилния оператор – е екстремна. Но след разговора с нея се чудя дали има по-малко радикални начини хората да превърнат самотата в полезно усамотение.

Срещам се с Корънс Фрийман, бенедиктински монах и световноизвестен учител по медитация, на тих площад в Айли, и ме изумява дълбокото му разбиране на човешката природа, както и разликата, която прави между самота и усамотение. За него самотата е „неуспешно усамотение“, тя съдържа „ужасяващото чувство на провал, и това е срамно. Самотните хора усещат, че трябва да са свързани с другите, а когато това не е факт, търсят грешката у себе си, вярват, че сами са си го причинили. Често параноята е в комбинация със строго осъждане на другите. И това е двоен капан: хем се чувстваш съден, хем ти съдиш другите.“ Той вярва, че усамотението е приемане на собствената уникалност. Не е само познаване на себе си, а е и реално усещане за присъствие, което изпитваме в медитацията. Корените на тези усещания не са религиозни – неговите медитативни практики се изучават в училища и затвори из цялата страна. “Самотата в този смисъл е основа на връзките ни с околните – влизане в пространството на другия, в неговата уникалност и неповторимост. Така се подготвяме за истински дълбоките духовни връзки.”

“Може ли човек да се научи да бъде сам?”
“Мисля, че да – приемайки усамотението. Но да се излезе от клопката на самотата е трудна задача.”

Коментари