Гергана Илиева

от Гери Илиева

Обичам обществения транспорт. По-съществената част от възприемащите подобно твърдение ще реагират: „Тая пък, на к`ва се прави, луда ли е“. Мне, не съм. И даже мисля, че има повече аргументи „за“, отколкото против.

Не управлявам МПС. Не защото нямам кола или шофьорска книжка. Имам и двете. Просто не обичам. Така както някои не обичат лук или да гладят.

Взех книжка, докато бях студентка, някак защото всички го правеха и защото родителите ми имаха семеен приятел – собственик на фирма за шофьорски курсове. Един вид, ако не се научиш при чичо си Румен, едва ли изобщо някога ще се научиш. Не че много съм искала да карам или пък е имало какво. Баща ми притежаваше една 25-годишна лада, на която можех да местя лоста само с двете ръце и до която нямах достъп, защото след като я загасих по средата на голямо кръстовище и той викна: „За кой път – не пускай рязко съединителя!“, просто отворих шофьорската врата, слязох и си тръгнах.

Същият баща научи брат ми да кара кола още на 12 г., въпреки че успя да вземе книжка едва на 30 заради листовките, брат ми е завършил музикално училище от 3-ти клас: навици за заучаване на каквато и да било теория – нула.


Няколко години безметежно си имах книжка, без никой да ме кара да я ползвам, но завърших и почнах работа.


Офисът беше далеч от центъра, съответно от Съдебната палата, а фирмата разполагаше със сериозен автопарк. Шефовете ми германци, каращи почти от 14-годишни (не защото е позволено, а защото бяха от дълбоката баварска провинция и колело/кола са били единствените нормални начини за придвижване до отдалеченото на километри училище) не разбираха защо отбивах всяко предложение да взема една кола и да се возя напред-назад.

Докато един ден насилствено ми зачислиха автомобил – закъсняваха за полет, нямаше кого друг и взеха мен да върна колата от летището. Оставиха ми въпросния Опел Астра комби с отворени врати и багажник и със запален мотор, един горещ летен ден пред стълбите на „Заминаващи“ на Терминал 1 (тогава  и единствен) на летището. Затворих вратите и багажника, седнах зад волана, нагласих си огледалата и спирачка,  първа, съединител, газ … колата не тръгва. Повтарям, потретвам и… все така моторът работи, а колата неподвижна. Виждам в огледалото как полицай тръгва към мен, очевидно да пита защо вече 15 минути не се разкарвам от място, където спирането е забранено. Вече съм със сълзи в очите и се чудя на кого да звънна, когато мъж на стълбите, станал свидетел на терзанията ми, ми направи знак да сваля стъклото и мило каза: „Момиче, ако пуснеш ръчната, ще стане по-лесно“. Пуснах я и пред ококорения полицай се изнесох с мръсна газ.

5 минути по-късно неволно включих задната чистачка, но тъй като не познавах колата и цялото ми внимание беше съсредоточено в карането, което не бях правила от години, казах си  „Маната ѝ, като паркирам ще я спра“. Естествено след други 5 минути зад мен се появи самосвал, чийто шофьор очевидно не беше виждал много опели с работеща задна чистачка в ясен летен ден и не допусна, че : 1.Знам, че чистачката ми работи и 2. Не искам или по-точно не мога да я спра. Затова започна на двеминутни интервали да привлича вниманието ми с мощен клаксон и като ми хванеше погледа в огледалото за обратно, започваше да клати ръка от лакътя в имитация на чистачка. Един вид: Сигурно не знаеш, ама ти работи задната чистачка“. Тъй като не знаех как се казва на шофьорски: „Абе знам бе, ама нито знам как да я спра, нито мога сега да се занимавам“, клаксонната серенада продължи още поне 10 минути. Накрая пътищата ни се разделиха.

Карах опела почти две години след това – градско и извън. Веднъж щях да прегазя люлински катаджия, опитвайки се да отбия да го питам за пътя (загубих се на път за Иваняне). Спряха ме за превишена скорост три пъти, два пъти карах на ръчна (спирам пред офиса и един господин, пушещ на тераса, ми викнаа: „Момиче, пушат ти задните гуми“). Звъня на оракула по техническите въпроси на всяка дъщеря: „Тате, карах от къщи до работа на ръчна и сега от задните колела пуши малко, проблем ли е?“ Той ме успокои: „Най- много да си стопила накладките“. Дори се научих да паркирам успоредно.


Но карането така и си остана по-скоро задължение, никога удоволствие.


Един прекрасен ден смених работата, на новото място имаше само една служебна  кола за всички и докато се сетят да ми кажат: вземи колата и иди еди-къде си, вече бях достатъчно високо в йерархията, че да не ми се казва как да се придвижвам.

В личен план се бях сдобила с гадже, което имаше кола и обичаше да ме вози напред-назад. Днес вече от съпружеска позиция продължава да го прави, като  разбира се редовно мърмори и се оплаква, че бил шофьорът на мис Дейзи, ама без заплата. На хилядното: „Ех, ако караше и ти, щеше да е по-лесно (тежка въздишка и клатене на глава) ама…”. Веднъж викнах смело: „Дай бе, ще карам!“ и както се надявах, той ужасено даде задна: „ Детето е в колата“.

Да добавим към това, че страдах/м от кинетоза, и като дете особено единствените превозни средства, в които не ми ставаше лошо, бяха влаковете и самолетите. За сметка на това с леките коли бях като синдрома на Павлов – седна в кола, повръщам. Родителите ми, за които червената лада беше върха на сладоледа и единствено смислено транспортно средство, планираха дълги пътувания основно нощем, държаха колата заредена с хапчета против повръщане, а мен гладна, но нищо не помагаше.


Разбираемо, аз и обществения транспорт се знаем добре. Какво ли не съм видяла, чула, помирисала, а понякога и почувствала.


Като дете (с обществения градски транспорт се запознах още като 9-10 годишна заради училището) неведнъж в пиковите часове сутрин ми се случваше, ако съм последната висяща на стълбите до вратата, на следваща спирка някой бързащ за работа чичко или лелка да ме дръпне за сложената на гърба ми училищна чанта, да ме свали,  за да се качи на мое място и автобусът да отпътува, оставяйки ме на спирка по средата на пътя до училище. Случвало ми се да ме опипват,  да ме обират, единия път хванах джебчията с двете ръце в  чантата ми, който ги извади, ухили няколко златни зъба и рече “Кво ша напра`иш?”. Три непознати момчета ме защитиха от авансите на пияница, като бях на 16-17. Няколко пъти млади и не толкова млади мъже ми подаваха ръка да сляза (като на дама от 19 век, не защото съм затруднена в придвижването). Свалял ме е симпатяга от техникум, докато научи, че съм от английската. Вдигали са ми скандали възрастни дами и господа (примерно при коментар, че ако ще слизаш след 7 спирки, не е желателно да стоиш на вратата или защото съм държала да си извадя крака под токчето ѝ/му). Двата пъти, когато очевидно бременна се качих в градски транспорт, седнах само веднъж – място ми направи млада, симпатична циганка. Втория път двама 20-ина годишни мъже просто се взираха в стърчащия до носовете им корем. Почти ме е линчувала седяща група пенсионери, защото съм отстъпилая място на млада циганка с бебе на ръце.

Въобще, аз първа ще се съглася, че особено в бг варианта, обществения транспорт може да бъде изпитание. Но въпреки това за мен това е по-добрия избор, пред употребата на личното МПС – у нас и в чужбина.

  • По-евтино е. Тъй като редовно ми се налага да защитавам избора си –масово се чудят, защо си причинявам градски транспорт, при условие, че мога да си позволя кола. С една колежка смятахме разходите, ако всеки ден два пъти ползвам такси, спрямо същото с личен автомобил. Познайте кое е по-евтино?
  • Не се занимаваш с паркиране. Веднъж в малко градче в Северна Германия съвестен гражданин ни отпечата 20 евро глоба от паркинг-автомата в трите минути, докато ние четем табелата с правилата за паркиране и търсим въпросния паркинг автомат (който беше вграден в сграда, а не на тротоара, както очаквахме). В София пък съществена част от времето на работещите в центъра минава в търсене на място, местене на кола заради зона и т.н. Аз слизам от автобуса или метрото, изминавам 500 м. до входа на офиса си и толкова.
  • В мегаполисите, а и дори в София често не е по-бързо с кола. Засякох времето от вкъщи до офиса вчера, когато ме докараха до работа, и днес, когато дойдох с автобус – 45 минути и в двата случая.
  • Възможност да правиш друго, докато пътуваш – да четеш, играеш игри с другите пътуващи, да си общуваш, дори да се запознаеш с някого (една данъчна ми даде имейла си, след като си пътувахме заедно с междуградски автобус).
  • Подточка на горното, но много съществено за мен, особено в чужбина – да разглеждаш градове и държави за смешни пари. Обичам Италия, ходила съм много пъти, смятам и занапред. Веднъж взехме рентакар (пак глоба 20 евро, дори не разбрахме защо), всички останали пъти се придвижвахме със самолет и влак или корабче. Несравнимо и като цена и удоволствие. В Амстердам пък в градския транспорт освен  името на спирката, съобщават и до кои забележителности се стига от нея. На английски! Особено в чужбина от колата ще видиш най-вече магистрали и оградите им. В Европа градският транспорт е удобна и евтина алтернатива на хоп-он/хоп-оф услугите.
  • Място/удобство – да стоиш прав, да си смениш мястото, да се разтъпчеш, отидеш до тоалетна, без за спираш да се местиш в пространството. За клаустрофобични като мен и малки деца голям плюс.
  • Емоционален комфорт – жп транспортът ми е романтичен, носи някакво обещание/надежда, дава време да блееш и да си мечтаеш. В съвременния автотрафик няма нищо романтично (освен ако не си на 20 и не пътуваш с гаджето към залеза, крещейки с пълно гърло любимо парче с радиото), само агресия и нерви.
  • По-забавно е, а и образователно – да навържеш самолета с влака с автобуса с метрото с хотела, да си намериш навреме перона/изхода и да не ходиш пеша извън желаното, лично за нас е вид пъзел, който конструираме с удоволствие, а и всеки си има задача в изпълнението – един отговаря за купуването на билети, друг за следене на информационните табла и намиране на перона/терминала/изхода, трети за багажа. Учи децата на добра лична организация и важността на това да си точен, както и на ориентация в пространството.
  • По-екологично е, не се налага дори да аргументирам. Лично за мен – 30% от мотивацията.
  • И накрая, извинете ме, но аз нямам комплекси за избиване с возило, което често е на лизинг (т.е. на кредит), на старо или не по джоба на управляващия го.

В заключение ще кажа, че има държави, където развита мрежа обществен, особено междуградски, транспорт няма (Еквадор или Куба) или пък не е за всеки (Индия), та стегнато обикаляне става и е удобно най-вече с кола. Има и такива, където да не (по)караш кола е пропуск – като Канада и САЩ. Извън това обаче, изберете обществения транспорт, няма да съжалявате.


Вижте още истории от ГЕРИ ИЛИЕВА=>

Вижте още истории от ЯНА АНДОНОВА=>

Коментари