Редакторите

от Ерика Кристакис, The Atlantic

Смартфоните са ставали причина за доста проблеми– пътни инциденти от невнимание, нарушения на съня, загуба на емпатия, проблеми във връзката, пропускане на важни събития.

Май е по-лесно да изредим нещата, които не са обърквали, а обществото ни е достигнало пик в заклеймяването на  електронните устройства като цяло.

Проучванията доказват обаче, че ключовият проблем всъщност е подценяването на опасността. Тя засяга развитието на децата, но не по начина, който може би си мислите. По-притеснени трябва да сме за времето, прекарано пред екраните от самите нас, родителите, отколкото от това на децата ни.

Съвременните родители са заедно с децата си повече, отколкото може би родителите едно време. Въпреки значителното увеличение на броя работещи жени, съвременните майки прекарват повече време у дома, отколкото майките през 60-те, да кажем. Но въпреки това контактът между деца и родители е значително влошен. Те присъстват физически, но не и емоционално. Честно казано, разбирам всеки в тази ситуация. Моите пораснали деца се шегуват, че не биха оцелели като малки, ако преди 25 години разполагах със смартфон.

Нека споменем все пак и непосредствените рискове от прекалената употреба на електронни устройства: проучванията показват, че гледането на игри и сюжети с насилие влияят директно на мозъка. Днешните деца в предучилищна прекарват повече от 4 часа на ден пред монитори, а от 1970 насам възрастта, в която започват употребата е намаляла от 4 години на 4 месеца!

Някои от интерактивните игри може би са по-полезни от гледането на телевизия, например, тъй като по-добре кореспондират с естественото игрово поведение на детето. И, разбира се, много възрастни са оцелели след гледане на глупости като деца.

Но все пак всички ще се съгласим, че времето, прекарано пред екран не е активно опознаване на света и реална комуникация с човешки същества.

На фона обаче на разговора за времето, което децата прекарват на устройства, се говори малко или почти нищо за времето, което родителите го правят. За „продължителното частично внимание“, както го нарече технологичният експерт Линда Стоун преди почти 20 години. Това състояние вреди не само на нас, но и на децата ни. Новият стил родителство противоречи на класическата емоционална система на общуване, която е основа на човешкото познание.

Намираме се върху неизследвана територия.

Експертите по детско развитие използват различни имена за сигналната система между деца и родители, която изгражда основите на мозъка – „диалогичен дует“, „предлагам и получавам“, т.н. Комуникацията се отличава с висок тон, семпла граматика и ангажиран патос и интонация. Бебетата безкрайно много харесват този начин на общуване и е доказано, че деца на възраст 11 и 14 месеца научават двойно повече думи от двегодишно дете, с което родителите не са комуникирали вербално.

Езикът е основа за уменията в училище и ключ към стабилни езикови познания. Разговорите между родител и дете са основополагащи. Проблемите възникват, когато системата за научаване е прекъсвана от други действия – писане на съобщение или проверка на Инстаграм. Контузиите по време на употреба на смартфон в движение са едно на ръка, но последствия има и върху когнитивното развитие на децата. „Децата не могат да научават качествено, ако постоянно прекъсваме разговора с тях заради телефона – да прочетем поредното съобщение, например.“ В началото на века учени от Бостън наблюдавали 55 детегледачки, обядащи в заведение за бързо хранене. 40 от тях били обсебени от телефоните си в различна степен, някои от тях дори напълно игнорирали децата, най-често заради писане на съобщения или скролване, по-рядко заради телефонни разговори. Повече от децата правели опити да привлекат вниманието на големите, но без особен успех.

Друго проучване изследва влиянието на смартфоните върху проговарянето и речника. 38 майки и двегодишните им деца били въведени в отделни помещения. Майките трябвало да обяснят на децата си по две непознати за тях думи, били им раздадени и мобилни телефони. Когато майките били прекъсвани от телефонно позвъняване, децата не научавали добре или изобщо думите. По време на експеримента 7 от майките отпаднали, тъй като не спазили протокола – не вдигнали изобщо телефона. И браво на тях!

Никога не е било лесна работа да се балансират нуждите на деца и родители, още по-малко техните желания. Наивно е и да смятаме, че децата трябва да са единствен център на внимание. Открай време родителите са ги оставяли да се занимават и играят сами. В някои отношения времето пред екран сега не е много по-различно от домашните задължения, с които родителите преди са уплътнявали времето на децата си тогава. В биографията на Laura Ingalls Wilder,авторка на „Малка къща в прерията“, се разказва за родителския подход на хората в граничните райони през 19 век, които например оставяли бебетата във фурната на открехната врата, за да не им е студено. Неволно ги излагали ги на всякакви опасности, опитвайки се междувременно да се справят с множеството домашни задължения.  Уайлдър си припомня почти инфарктни ситуации с дъщеря си Роуз, като препускащи понита над главата ѝ, например.

Липсата на непрекъснато родителско внимание не е катастрофална, но хроничното разсейване е съвсем различно. Употребата на смартфони граничи с пристрастяване и зависимост. Ставаме раздразнителни, ако ни прекъснат, пропускаме емоционални сигнали или ги разчитаме погрешно. „Отсъстващият“ родител е склонен да се ядоса по-бързо, приемайки, че детето се опитва да го манипулира, а в действителност то просто иска внимание. Кратки паузи и отделяния, разбира се, не са вредни, могат дори да бъдат полезни, особено когато детето расте и има нужда от повече самостоятелност. Но отделянето е различно от липсата на внимание, когато родителят е заедно с детето, а комуникира с него, сякаш имейлът е по-важен от него. Майката, която праща децата да си играят или бащата, който трябва да свърши нещо са съвсем нормални реакции на зрял човек, който има нужда от време със себе си. Но това, което се случва в днешно време е безконтролна грижа, ръководена от пиукането на смартфоните. Очевидно се сблъскваме с най-лошия възможен модел родителство – винаги присъстващ (и по този начин отнемащ самостоятелността на детето) родител, но емоционално неадекватен.

Да регулираме това положение няма да е лесно, особено при тези драстични промени в съвременното образование. Децата попадат в училище на все по-ранна възраст (вече на 4) – подлагани са на сложни уроци и скучни учителски монолози. В подобна среда децата имат рядката възможност за спонтанни разговори.

Добрата новина е, че малките са способни да извоюват сами това, от което имат нужда, често разсеяният ни поглед е върнат на място от чифт укоряващи малки ръце. Децата ще се борят за нашето внимание и ако не променим поведението си, те ще се опитват да го получат – ще ставаме свидетели на все повече тръшкания, докато днешните тодлъри влязат в училище. Скорошни изледвания в домове за сираци показват, че мозъкът на деца, които са оставени без родителска грижа имат лимити на възприемане. Дори не подозираме колко децата ни страдат, когато не сме ангажирани и присъстващи.

Разбира се, и възрастните са потърпевши от сегашната ситуация. Много от тях са изградили ежедневието си в стремеж винаги да са на линия – винаги да работят, винаги да изпълняват ролята на родители, винаги на разположение на партньора  и собствените си родители или на всеки, който се нуждае от тях. Междувременно да са на гребена на вълната с актуалните събития, както и да не забравят да поръчат тоалетна хартия онлайн. Те са заклещени в дигиталния вариант на въртящо се колело.

В крайна сметка е по-лесно да се вторачим в екранното време на децата си, вместо да приберем нашите устройства. И тази тенденция е разбираема. Освен майка и приемен родител, съм и стопанин на среден на възраст закръглен дакел. Самата аз съм на средна възраст и закръглена, и ми е по-лесно ми е да се съсредоточа върху калорийния прием на кучето си, отколкото моя. По-лесно е да огранича неговата храна, отколкото да се лиша от сутрешната си канелена кифличка. Психологически погледнато, това е класически случай на проекция – защитното прехвърляне на собствените провали върху другите. И е добре по темата с електронните устройства да проектираме по-малко върху другите нашите собствени грешки.

Ако успеем да се освободим от технологичната си зависимост, ще видим, че можем да направим много повече за децата си, правейки реално по-малко. Родителите трябва да си дават почивка от задушаващото напрежение да са на линия за всички. Оставете детето да играе само. Оставете задължителните неща, ако не ви се правят. Детето ви ще се чувства добре и така. Но когато сте заедно, махнете проклетия телефон.


Автор: Ерика Кристакис

Източник: The Atlantic

Коментари