Като малка любимата ми игра беше на майки и деца. Съвпадение или лично желание, винаги бях в ролята на майка – грижовна, мила и добра. Пораствайки, сякаш този изначален копнеж отиде на заден план, докато не срещнах съпруга си.

Силната ни любов породи и бързото решение да имаме дете. Заветните две чертички така и не идваха. Потърсихме медицинска помощ. Още не мога да забравя онзи ден, когато в лекарския кабинет съдбата ми нанесе нокдаун. В главата си още чувам да кънти думата „стерилитет”. Плаках дни и нощи, не минаваше. Отдадохме няколко години от живота си в борбата за бебе – резултат нулев.


И така един ден, без думи, без убеждаване, започнахме събирането на документи за осиновяване.


Минахме и обучение, в което трябваше да ни подготвят. Е, не успяха… Чакахме шест месеца до заветното обаждане. Беше пролетен следобед и реших да разгледам магазин за дрехи. Мотаех се, когато телефонът ми звънна – непознат номер. Вдигам и чувам женски глас. Поднесе ми новината, че сме одобрени за родители на момиченце на 8 месеца. За миг спрях да виждам и да чувам, сякаш Земята спря да се върти.

Насрочихме дата за среща. Пътувайки към града, в който се намираше домът, щях да умра от притеснение. Опитвах се да си я представя, правех си предполагаеми сценарии за развоя на събитията. Стигнахме. Влязохме в дома и зачакахме да я доведат. Казах си, че ако сега не ми спре сърцето, ще бъда столетничка. Донесоха я преди да се наложи да ме свестяват. Медицинската сестра я държеше, а аз тотално вцепенена седях и гледах. Нямах сили да протегна ръце към нея. След минута загуба на реалност я прегърнах. Срещнахме се – и физически, и извън физическото. След месец тя вече беше част от семейството.


Не предполагах колко е трудно да си осиновител. Да обичаш някой, с когото нямате история и нищо не ви свързва.


Появиха се безброй трудности, които ни пречеха да стигнем една до друга. Решихме да ползваме психологическа помощ. И двете имахме болка – тя по майка си, а аз по нероденото ми дете. „Разделихме” се (както казва психоаналитикът), за да се срещнем отново – по-силни, по-зрели и по-готови.

Всеки четвъртък отиваме на консултация, тя плаче в едната стая, аз – в другата. Излизаме нови, усмихнати и търсещи се една друга.

Сега, 25 години по-късно, любимата ми игра отново е на майки и дъщери, но този път е истинско, много истинско, защото го има осиновя(Р)ването!

Коментари