Яна Андонова

от Яна Андонова

Истината е, че времето между третата и петата година на сина ми искам да го забравя.

Знам обаче, че не бива.

Не бива, защото може да има и други, които във времето между третата и петата година на детето си са били изгубени, искали са да легнат и да спят, докато проблемът мине. Да избягат, да заминат. Заминавали са, връщали са се, бързали са да видят детето, а то все едно не ги познава…

Ето как беше за нас времето тези две години.

Детето на три. Детски център, той играе сам, не яде твърда храна, не обръща внимание на никого. Страх го е от морето, водата го плаши, заравя се в пясъка, лапа всичко по пътя си.

Няма приятелчета, не играе с деца, не забелязва роднините си, понякога скача на леглото, заспива само, катери се навсякъде. Любопитно е, заглежда се в нищото и може да седи така с часове.

Започва детска градина. Непонятен е за хората там. Не говори. Дават ми листче, на което пише “Мама пиле е това” с уговорката “да го знае гладко за Осми март”. Тръгваме си. Тегля майни и съм много силна, смеем им се. Иска ми се да изкрещя в лицето на случаен минувач, че го мразя. Ей така, без да имам нищо против човека. Искам да изкрещя на някого. Мълчим си двамата. Той идва да ме прегърне. Дава ми пет. Сънувам, че си говорим.

Детето на четири. Не празнуваме в детски център. Посетили сме врачки и енергийни лечители колкото искаш. Един летен ден, той вдига незнайно защо температура. Разболява се за първи път сериозно. Варицела. Когато информирах лекарката, тя ми каза: “Честито”. Тая е луда си помислих. Но беше права. Детето си идваше в нашия свят. Докато той е с шарка, аз карам гнойна ангина. Да не е сам. След 20 дни се разболявам и аз от варицела. Растем заедно.

При случайно разглеждане на статии в интернет намираме човека, който се оказва един от най-важните в живота ни. Срещаме се. Започваме. Витамини, минерали, аминокиселини. Началото е ужасяващо. Започваме да лекуваме приоритетно всичко.* Не спим, кога ли сме спяли…, след втората му година за цялото семейство няма сън. Пак искам да изкрещя на някой. Ставам 120 кг.

Искам да избягам не от детето си, от света.

В един момент, след като стомахът се закрепи, детето започна да спи. Няма нищо по-хубаво от един нощен сън, след него още един и още един. Една сутрин той ме погледна в очите, оттогава все така гледа, не само мен, всички.

Детето на пет. Лятото. Казва първите си думички. “Не”, “айде”, “коте”. Разбира, общува, хитрува, прави бели. Като всяко малко петгодишно. Знам, че най-доброто предстои. Искам да спра непознат на улицата и да му кажа “С помощта на хора, които ни повярваха, че детето ни е болно и аутизмът му е само симптом на биохимичния дисбаланс в малкото му телце, ние успяхме да се справим с него и след време той ще е добре”*. Отслабвам. Чувствам се прекрасно и някак знам, че най-доброто предстои.

Към всички родители на деца с проблемно развитие: моля ви, не се отказвайте, не слушайте, когато ви кажат да си родите второ. Че от това дете нищо няма да стане. Не е така. Повярвайте, най-доброто предстои.

Благодаря ти, Стаси! Благодаря на целият екип от Всяка дума!


Текстът е първоначално публикуван в личния блог на авторката и изразява личната ѝ позиция по темата.

 


Вижте още истории от ЯНА АНДОНОВА=>


*Parentland.bg публикува лични истории, които нямат претенция за изчерпателност и експертиза. За медицински съвети, диагнози и терапии, обърнете се към лекар или специалист.

Коментари