Виолета Азис

от Виолета Азис

Петък вечер в мола – като цяло екстравагантна идея, обаче съм решила. В събота сме на рожден ден и искам да разгледам максимален брой неща за най-кратко време. В мола може да се паркира, има много и всякакви детски магазини, освен това е близо и ходя достатъчно рядко, за да ми е интересно.

Алина е в супер настроение. Избира дрехите си отскоро, малко авангардно, но се старая да не се меся, в рамките на допустимото, въпреки че днес на 23 градуса тръгна със зимни ботуши и не можах да я спра.

Качваме се в книжарницата на последния етаж, която е и детски магазин – още по-удобно. След известно лутане избираме едно Не се сърди човече и картичка, почти безаварийно, плащам, докато тя леко подвиква на касиерката, защото иска химикалка. Аз пък награбвам служебното огледалце, което надлежно бива изтеглено от ръцете ми, защото не се продава. Върху мен са закичени – дамска чанта, раница с бутилка вода, памперси, кърпички и други полезни неща за Алина, както и кутията с играта – дървена, с размер горе-долу 50/50.


Първи месеци с дъщеря миВижте също: ПЪРВИ МЕСЕЦИ С ДЪЩЕРЯ МИ от Виолета Азис=>

 


Коленича на земята и вадя част от вещите, за да ги прегрупирам. Всичко се случва пред магазина, който е доста голям, може би с десетина коридора и четири входа, пълен с хора, все пак е петък вечер. Докато клеча и тъпча стоката в чантата, Алина хуква. Мятам багажа на земята, обаче тя мигновено изчезва в тълпата. Оглеждам се. Изведнъж сякаш всичко спира, ушите ми заглъхват, стотици хора се лутат, смеят, говорят, карат се, тъпчат се, деца тичат, ядат сладолед, бързат за кино или вечеря. Иде ми да припадна. Без много да мисля буквално се мятам в магазина. Рошава, обезумяла, влизам. Няма я. Питам първите хора които виждам, “извинете, едно малко момиченце…”. Изобщо не ги чакам да ми отговорят, хуквам. Алина, Алина, Алииии… В главата ми – ескалатори, парапети, писъци.


Сигурно минават не повече от няколко минути и чувам женски глас “Тук е”. Поглеждам и виждам едно усмихнато личице с хитър поглед, зад касата. Детето – с играчка в устата. В този момент ми порастват криле, изпитвам неописуемо облекчение и благодарност.


Промъквам се зад рафта, хващам я леко за ръката “Хайде, тръгваме, ужасно ме изплаши, не прави така повече, чу ли?” Целувам я, а тя се усмихва и мушка глава в лицето ми. Тръгваме триумфално към асансьора, когато усещам подръпване на крачола – “Мама, гуш”. Обяснявам, че няма как да стане, защото нося много неща, освен това вече е голяма и тежи, така че нека вървим към колата. Тя спира и настоятелно повтаря – “мама гуш”, с разтреперан глас и подвита долна устиничка. През съзнанието ми минават скорострелно различни варианти, провеждам известна дискусия със себе си и повтарям – “Няма как, хайде, върви”.

Тук започва същинската история.

Моментално след последния ми отказ, независимо от благия и спокоен тон, с който се опитвам да ѝ говоря в такива, и не само такива ситуации, Алина изкрещява “Мама!!!”, мята се на земята и започва да реве. Уточнявам, това не се случва за пръв път, последните месеци се повтаря периодично, рядко, но за сметка на това винаги колоритно.


Полет с Леонардох3Вижте също: ПОЛЕТ С ЛЕОНАРДО х3 от Даниела Ламбова=>

 


Аз: Али, няма как, хайде, нека вървим.

Тя: Мамааа, маааамаааааааааааааа! – рев, изправя се, прави няколко крачки като малко конче и после с все сила се просва отново на земята

Аз: Алина, тръгвам, чао! – продължавам малко напред, зад себе си чувам тропот и писъци, обръщам се – лежи на земята, блъска с юмруци, реве, рита, пищи.

Отивам до нея, прегръщам я, започвам да обяснявам за пореден път защо няма да я нося, а междувременно тя се катери по мен, скубе ме, хапе и дращи и се опитва да се закрепи със зъби и нокти. Изправям се и отново тръгвам.

-Мамааааааааааааа, нееееееееееееееее, нененененененененененене, нмемемемемеммамамамамам.

Тропот. Не съм предполагала, че едно малко дете може да бъде толкова издържливо. През цялото време си мислех, че ще се умори и ще спре. Мислех си, да, ама не. Опитвах се да си спомня дали съм правила аз така, или сестра ми, но не можах. После започнах да се питам дали има някаква формула това да престане.


Всички гледат към нас, разбира се. Хора на различна възраст, с различни предпочитания и външен вид, всички в мола в петък вечер! Някои поглеждат и просто отминават, други са със слушалки и не могат да чуят звуковото оформление, но виждат малко дете, което ту тича и си скубе косата, ту ляга на земята и си дере лицето.


Текат сополи, сълзи, лиги. Лицето ѝ вече е черно, защото няколко пъти се опита да захапе плочката, но по обективни причини успя само да я оближе.

Един баща и много сладко симпатично момиченце се притичат на помощ. Той говори, а момиченцето прегръща Али. Сълзите пресъхват, ура! Точно след секунда пак е на изходна позиция-истерияяяя. Аз правя още няколко крачки, обръщам се, хайде Али, там е асансъорът.

– Мамамама, неееее……. – тропа с крак, вече грачи и диша сякаш е правила спринт към Черни връх.

Става ми леко смешно, а и търпението ми започва да се разклаща. Усещам, че губя началната си увереност, но се преструвам умело. Бързо преминава идеята да я хвана, издърпам и да се качим в колата, но не, няма да отстъпя, сега или никога! Мисълта ми е прекъсната от поредния вой. Вече хлипа, хълца, пъшка, мисля, че леко повърна. Клякам до нея – Али, ето там е асансьорът, хайде да отидем, аз ще те хвана за ръка, правим няколко крачки и сме там. Разбирам, че си ядосана, но няма как да те нося, ЧУ ЛИ?!

– Неееееееееееееее, ненененененененене, мамамамамамамамама!!!!

– Чао, Алина, чакам те на асансьора, защото си тръгваме.

Хващам я за ръка, тя се свлича на пода, леко я влача, а тя пищи, пускам пак и продължавам. Една жена ме пронизва с поглед, сякаш съм детеубийца. Вече нищо не може да ме сломи, виждам го…Ето го! Качваме се в асансьора, минути ни делят от паркинга. НО!

Алина не иска да излезе от асансъора. Опитвам всичко (без да я нося) и накрая почти с крак я избутвам навън. Продължавам към изхода. Край.

В колата сме, Алина се усмихва, поклаща се, още неразпознаваща ритъма на песента по радиото и леко подсмърча. Всичко това за 40 минути.

Хепи фрайдей!


Вижте още статии от ВИОЛЕТА АЗИС=>

Коментари