Всички тъгуваме понякога и това е нормална част от живота. Тъгата е процес на осъзнаване, на психична преработка. Тъгуването е преживяване и израстване. Тъгата е универсална.
Родителите често казват „не тъгувай” и дори прикриват истината, за да не натъжават децата си. Всъщност може ли тези думи и действия да бъдат превод на – „трудно ми е да гледам как някой страда, защото ме кара да се чувствам безпомощен”, „когато си тъжен, се сещам за мои неща и това ме прави нещастен” или „когато тъгува детето ми, имам усещането, че не се справям”.
Когато си малък, всичко е голямо.
Децата изпитват интензивни чувства, които невинаги разбират, и които трябва да им бъдат обяснени. За малкото дете дори само фактът, че неговото чувствo притежава име, представлява инструмент за управление на нахлуващите емоции.
Когато ни кажат „не тъгувай” още от малки, в нас автоматично се задействат: опит за мобилизиране и въпрос „Защо не е редно да тъгувам?”. „Не тъгувай” е вид утеха, но е спорно дали човек винаги има нужда от такава. „Не тъгувай” понякога идва като инстинктивна, дори спасителна за самите нас фраза.
„Позволявате” ли на децата си да тъгуват?
Обяснявате ли им тъгата?
Опитвате ли се да ги извадите от нея?
Предпазвате ли ги от тъжните моменти?
Вредно ли е тъгуването или помага?
