Ива Здравкова

от Ива Здравкова

Яхнало прашен велосипед, Лятото пътуваше към залеза.

Въртеше педалите бавно-бавно, не бързаше, оглеждаше като за последно улиците и къщите, започнали да се смълчават. Не препускаше през глава и даже не му се дрифтеше. Беше още топло, но идваше лек хлад и някак забавяше движенията на краката.

Реши да иде първо на пистата, където направиха най-страхотния пикник с царевични пръчки, бисквити и сок. Изгорелите треви тихичко прошумоляха под гумите, слънцето примигна уморено. Лятото чу тишината. Оглушителна беше без виковете и смеха на децата, без свиренето на спирачките и кратките одобрителни подвиквания, когато някой прелетеше през скоковете и завоите на пистата. Децата ги нямаше там…

Завъртя педалите към моста. Реката влачеше мудни води лениво, тътрузейки водорасли по камъните. Нямаше кой да плаши рибата, докато цапа с мръсни крака в плитчините или да прави жабки с плоски камъчета. Нямаше и кой да дразни рибарите с крясъците си. Рибата необезпокоявано играеше по повърхността на водата, улавяйки последни слънчеви лъчи.


Натъжи се Лятото. 


Отиде на чешмичките. Седна на пейката. Проскърцаха крачетата ѝ, сякаш в уверение, че още може да поеме всичките деца, които през сезона седяха на нея, докато си разказват небивалици, смеят се на тях и уговарят вечерната разходка. Сянката над пейката оредяваше, августовските жеги си бяха отишли и листата нямаше кого да пазят.

Лятото стана от пейката, изтупа прашното си панталонче. Реши, че ще намери хлапетата в училищния двор. Успоредките и шведската стена бяха празни, по оградите никой не седеше. Спукана топка лежеше захвърлена под един баскетболен кош. Нямаше ги колелета на децата.

Лятото не разбираше къде може да са отишли. Нямаше ги на стадиона, нямаше ги на люлките и на пързалката, нямаше ги по улиците.


Как може толкова деца да изчезнат само за ден…


Смрачаваше се, когато ги видя. Стояха пред една от къщите и се изпращаха. Лятото застана зад ъгъла необезпокоявано, лекичко подпря очукания велосипед на стената и се заслуша в припадащия здрач.

Чу дадените през сълзи обещания да си пишат и плановете им да се виждат, не само през ваканциите.

Чу, че е било най-прекрасното Лято – най-веселото, най-дългото, с най-много смях и забавление.

Чу ги как прошепнаха, че не искат да си тръгват към града и че не искат да ходят на училище. Не завинаги, но не сега, не точно сега. Може би след месец-два…

Чу ги, когато казаха, че Лятото ще им липсва. Че вече им липсва…

И Лятото разбра, че си е изпълнило задачите. Беше ги сплотило. Беше създало приятелства. Беше натрупало спомени за цял живот.

Качи се на уморения си велосипед, завъртя педалите след слънцето и потъна зад хълма.


Вижте още истории от ИВА ЗДРАВКОВА=>

Коментари