За много жени (всъщност за всички жени, които са станали майки), раждането е толкова покъртителен и силен момент, който помнят цял живот. Многократно го извикват в паметта си в готовност да разкажат всяка една минута – с подробности и най-пълни детайли.

И това е прекрасно, когато се споделя с други жени, които вече са минали по този път. Не твърдя, че темата трябва да е табу за нераждали жени – изобщо нямам това предвид. Въпреки всичко, както една близка приятелка казва, цитирайки Тери Пратчет, и както аз тук ще се опитам да перифразирам – нераждали жени не бива да се оставят в компания от врели и кипели такива, които тутакси започват да разказват как са родили първородното си в странично прилежание и лапнало тромбон. Свалям шапка на сър Тери Пратчет за хумора, и докато аз също се опитвам да гледам шеговито на ситуацията, покрай мен редовно се разиграва една и съща картина.


В резултат на подобни разкази си мисля, че ако имам късмет да забременея, ще трябва да изкарам бременността на успокоителни, или поне дните преди раждането, или да посещавам няколкомесечна терапия с психолог.


Не се шегувам. А дори не съм бременна. Ще се оправя, по един или друг начин, ама ме боли сърцето, когато виждам как орда от добронамерени роднини или близки заливат бременните ми приятелки с драматични и страховити истории за раждане, кръв, болка, усложнения и непоносими гърчове. Не знам на кого помага това. Тях докарваше до сълзи и паника.

Едва ли някой не е информиран, че раждането е свързано с болка и голям риск, но защо, кажете ми, защо едно бременно момиче трябва да слуша такива истории, като и без това ще мине по реда си.

Без значение със или без упойка, естествено или със секцио, раждането изглежда страшно, ужасно и болезнено за всяка жена, която не го е изпитала. И то със сигурност е такова, поне като съди човек от хорър историите, които се носят навсякъде.


Как обаче ярките картини на тази болка са от полза за онези, които все още не са прескочили нейния праг?


В сърцето си съм искрено благодарна на моя близка, майка на две момчета, на която в едно претъпкано кафене споделих желанието ни за дете и със задавяне изплюх страха си от раждането. Не, паниката си от раждането! Тя спокойно ми каза: „Не се тревожи, ей този целият народ наоколо така е дошъл на бял свят. Боли си, но е за кратко.“ А после ми сподели с много топлота и хумор за собствения си опит с раждането. Ей, цял живот ще съм ѝ благодарна! Може би ме поизлъга, може и да спести това-онова, даже сигурно много ми спести, обаче, честно казано, така всичко ми изглежда малко по-човешко и нормално.

Пък каквото има да става, то ще стане. Все пак може поне да погледнем съдбата си със спокойно отворени очи, а не през стиснати от ужас клепачи… Нали?

Коментари