Таня Николова

от Таня Николова

Как да започна тази история? Не бих искала да звучи патетично, нито пък героично, най-малко страдалчески. И все пак – още с появата на малкото сбръчкано човече, което приличаше повече на мишле, знаех, че трябва да говоря за това.

Когато се роди синът ми, в седмия месец от бременността, се сблъсках с нещо, което повечето бъдещи родители избягваме да правим – да наричаме нещата с истинските им имена и да се изправим пред реалната ситуация. Чудесно се сещам как на 1 юни имаше щанд за набиране на средства на фондация „Нашите недоносени деца”, а аз бременна в шестия месец си купих сладка играчка, галейки корема си и мислейки „Tова на мен не може да се случи.”


Клише? Ирония на съдбата? Само месец след това се прибрах без корем, но и без бебе.


„Не даваме много шансове.”, „Възможни са множество увреждания.”, „Не се справя добре и все още не може да диша сам.”. Стряскащо е да допуснеш в главата си, че детето ти може и да не оживее. Опитваш се да изгониш мисълта, но тя се завръща всеки ден, в часа на даване на информация, когато ти сервират две стерилни медицински изречения.

→ Вижте също: Стената на надеждата

Самообвиненията, самонаказанията и вината вървят ръка за ръка и се надявам, че все някой ден ще избледнеят. Но дотогава, моля ви, никога не казвайте на родител на недоносено дете:

–       каква щастливка съм, че съм „пропуснала” последните най-тежки месеци;

–       не питайте какво (не) направих, за да се стигне до там;

–       не питайте защо моето бебе още не прави това или онова;

–       моля, не разказвайте за ваш братовчед, роден 800 г преди 40 години, гледан в керемида до печката, но въпреки това станал едър мъж.

И   последно… моля ви, не казвайте никога на бременна жена, която споделя, че не усеща движенията на бебето си, че вече му е тясно и всичко е наред. Посъветвайте я да се обади на лекаря си.


⇒ Вижте още публикации от категория БРЕМЕННОСТ

⇒ Вижте още публикации от категория МАЙЧИНСТВО

Коментари