Гергана Илиева

от Гергана Илиева

Хората, както се различават във всичко останало, също и пътуват различно. Тук конкретно само за една разлика става въпрос – пътуването със или без деца.

Някои пътуват сами с децата от раждането им, независимо от дестинацията, бройката на децата и транспортното средство. Други пътуват понякога с децата, понякога без.  Една част от пътуващите с деца го правят защото нямат избор – няма на кого да оставят малките – или си ги влачат, или не пътуват. Към тези родители питая дълбоко уважение. Считам пътуването за една от радостите и смислите на човешкия живот и на тяхно място щях да правя същото.

Друга част от родителите смятат, че пътуването е полезно за децата – изгражда ги, обогатява ги, създава полезни навици и способности.  Тук вече съм малко и да, и не – за децата безспорно е хубаво да пътуват, но подобно на храната, филмите или книгите, мисля, че до една възраст е добре пътуванията им да бъдат съобразявани и подбирани. Ако имам избор, не намирам смисъл да заведа пеленаче или дете под 6 години на Галапагос например – освен тормоза от дългите полети, колко спомен ще има като възрастен от това си ходене? А Галапагос си е преживяване тип „веднъж в живота“. Да не говорим, че едно двучасово пътуване между островите с яхта можеше да ни е и последно в живота – не знам колко бала бяха вълните, но наклонът на лодката беше 45° и дори раницата и бельото ни подгизнаха в заливащата ни вода. Или пък в Лувъра. Миналата година заведох моята 9-годишна в Рим. Направихме обиколка и на Ватикана – Свети Петър, Сикстинска капела и т.н. Накрая се отегчи. Отказа да разгледаме Колизеума, защото няколко месеца по-рано бяхме видяли Арена ди Верона – „Нали видях вече един?!“


Когато бях малка, 2-7 годишна, с родителите ми всяка година обикаляхме из цяла България с кола– пещери, манастири, Шипка, Белоградчик, въобще всякакви забележителности, къмпинг на планина, къмпинги и хотели на море, минерални бани.


Нямам почти никакви спомени, въпреки че малко са били местата, където не са ме завели. Знам само неща, които са ми разказани на база редките снимки – аз ревяща върху магаре на Златни пясъци. Пак аз, снимана на Извора на белоногата (на нея съм кръстена, не на баба). Или как за забавление на чужденците в Албена,  родителите ми обикаляли една вечер хотел Гергана, а майка ми в несвяст викала „Гергана, Гергана“ – загубили ме по време на вечеря в ресторанта на хотела, а съм била на 3 г.  Та като млад и не толкова млад възрастен повторих повечето от тези места (включително Албена и хотел Гергана), за да имам спомен от тях. Причината да обикалят толкова с мен, а после и вамата с брат ми беше, че обичаха и все още обичат да пътуват, но нямаше  как да го правят без нас.

Желание за пътуване можеш да имаш, но възможностите за това са друга работа. Обичам пътуването от дете, но първо в чужбина с нашите не можеше, после пък можеше, ама трябваха визи и средства, а после вече и визи не трябваха, а възможности (пари и време) се намираха. За добро или лошо, възможностите да пътувам до наистина далечни места като архипелага Галапагос се появиха след като вече имах дете. И преди това не се спирахме – но беше в съседните държави и България, не 3 седмици в Индия или Китай.


Мравки, рикши и древни храмовеВижте също: МРАВКИ, РИКШИ И ДРЕВНИ ХРАМОВЕ ИЛИ КАК ПЪТУВАМЕ С ТРИГОДИШНО от Лестър Ледесма=>


Дали защото съм родена далеч от морето или защото почти се удавих веднъж в опита си да остана насаме с него, почивките на море (не на басейн, езеро или река – няма нищо общо) са другото, без което не си представям пълноценното живеене. Не знам дали защото в ранна детска възраст съм боледувала често и майка ми, върл защитник на тезата, че морската вода и слънцето са панацеята на всичко – от порязан пръст до остър синузит – ми осигуряваше понякога месеци край морето, но шумът на прибоя или да се отпуснеш върху водата достатъчно „навътре“ са моят начин на медитация. Не пропуснах морето нито по време на вече очевидната ми бременност, нито пет месеца след като родих.

Преди детето тръгването за някъде беше лесна работа. След това – всички знаете как е. Мъжът ми не спираше да благославя сааба, който имахме тогава, заради невероятната вместителна способност на багажника му. Всъщност да пътуваш с пеленаче, особено ако е на кърма, е по-лесно, трудното почва след като проходят и проядат. Но това не ни спираше – ходехме си на морета и обикаляхме България. Въпреки, че и тя като майка си страда от кинетоза при пътуване с кола. И зверски рефлукс– само да ѝ замирише на вирус или автомобил и започваше едно неспирно повръщане Представете си дете на 2,5 г. с повици за повръщане на всеки 10 метра…


Истории имам и страшни и смешни.


Как тръгнахме за Гърция с баба и дядо с две коли, преди да излезем от София повърна в нашата, изпрахме седалката на бензиностанция, преместихме я в другата кола да е на сухо и тя повърна и там 15 минути по-късно.

Как след като успяхме най-накрая да докараме бърза помощ в 3 през нощта в хотела си в Албена, трябваше да подпиша папка документи, защото отказах лекарката да бие на бебето ми конска инжекция бусколизин, за да спре да повръща. Това, съпроводено от лекция, че застрашавам детето с поведението си. Добре, че нямаме Барневернет* в България.

Или как решихме аз и тя да пътуваме до Варна със самолет, където баща ѝ да ни чака с кола. Беше почти на две, вече казваше за нужда, но за всеки случай  беше с памперс. Носех обаче гърнето ѝ като ръчен багаж (нямаше място в куфара за него). На опашката при бординга тя го намери в едната чанта и поиска да седне да пишка. Казвам не може тук. Тя: “Може, гъне тука“ и ми го пъха в ръцете, опитвайки се да си свали памперса. Хората около нас се смеят, аз червенея и я озадачих окончателно с „пишкай в памперса“.  Тъкмо детето беше научило, че не се прави така.


Пътуването като подаръкВижте също: ПЪТУВАНЕТО КАТО ПОДАРЪК от Яна Новомир Грозева=>

 


Истинският проблем обаче дойде когато отвориха вратите за автобуса за самолета. Въобще не беше ми хрумнало, че  тъй като не се е качвала на автобус до този момент, може да се уплаши. За самолета да, ама за автобуса?! Представете си картинката: летище, пълен автобус пътници и майката с гърнето се опитва да завлече  в него последна себе си, ръчния багаж и едно пищящо и дърпащо се с всички сили няма и двегодишно.  Когато все пак влязохме, сигурно съм била лилава от изчервяване. Спря да пищи, сякаш я колят, едва когато седна в самолета.  Сега от перспективата на времето си мисля, че можеше някой – от персонала, от пътниците, да беше опитал да ми помогне малко.

Като беше на две решихме да направим първото си екзотично пътуване  – обиколка из Китай. Полетите до Китай бяха 9 часа до Пекин на отиване и 12 на връщане (от Хонконг). Тъй като имаме  тази възможност, въобще не сме се замисляли, оставихме я при баба и дядо, които така или иначе са така добри да я вземат всяка година за няколко седмици при себе си или да я заведат накъде).

Така направихме и всеки следващ път за пътувания с полет над 5 часа докато навърши 7 г. От тази възраст според мен има смисъл да водиш дете и на по-далечните дестинации. Преди да навърши 7 най-дългите полети, на които я подлагах, бяха около 3 часа. Това дава възможност да се обикаля цяла Европа и най-далечните турски морски курорти. За дете до 7 това не е никак малко.  А и, както казах,  почти не си спомня делфинариума в Анталия, където на 3 и половина гали делфини и наддавахме за картина, рисувана от тях. Също слабо си спомня La Citta dei Bambini e dei Ragazzi в Генуа – нещо като Музейко, ама по-хубаво, където прекарахме цял ден като беше на 5. Ако ме питате и в Дисни не ги водете пред 7 – голяма част от атракциите са с изисквания за ръст, а някои и с такива опашки, че и възрастен трудно ги издържа.


Траен послевкус или защо пътуваме с бебеВижте също: ТРАЕН ПОСЛЕВКУС ИЛИ ЗАЩО ПЪТУВАМЕ С БЕБЕ от Теодора Тодорова=>

 


Обича пътуването и морето не по-малко от мен. Второто сме се старали да  го получава всяка лято откакто е родена.  Не знам колко току-що проходили бебета познавате, които не искат да излизат от морето. Като я извадиш, понеже не можеше да говори, издебваше най-близкия изправен възрастен, подпираше го под дупето (до там ѝ стигаха опънатите ръце) и почваше да го бута по посока водата и да мучи искащо. Може да е леко стресиращо да не изпускаш отрочето си от поглед и за секунда, защото а си го изпуснал, а е нагазило до чело в морето. Май не всеки има инстинкт за самосъхранение.


Сега пътуванията от всякакъв вид с нея са удоволствие – кинетозата се омекоти с възрастта,  помага с багажа, намирането на изхода за самолета, ориентирането по картата, съставянето на графика на пътуването, оправя се сама в тоалетна, с дребни покупки или да се върне до стаята в хотела, даже не ѝ доскучава в Шьонбрун – дом на истински принцеси и императрици. Помни и вижда повече.


Дори и да искаме, вече не би ни пуснала да пътуваме без нея, ако ще и на Луната да е. Но аз и не искам. Вече имаме практика дори от пътувания сами с нея двете, когато баща ѝ е твърде зает.  И преди и сега се старая в пътуването да има достатъчно интересни за нея неща – дали ще е местния Музейко, зоо- или аквапрак, океанариум. Така не мрънка, когато разглеждаме „нашите“ неща. Това пък води до разни  общи попадения – заведохме я на изложба на Банкси в Амстердам преди половин година. Много ѝ хареса.

В заключение за заглавието – то дойде от някои спорове с таткото на тема пътуването с деца. Случвало се е едно-две лета да ходим на няколко морски почивки, една от които без деца.  Не го приемам това и  логично спряхме. Разминаваме се с него и в представата  за възрастта, от която едно дете може да лети отвъд голямата вода или да прави други приключенски неща. Затова на 7 не я взехме в Канада. А като беше на 4 го шокирах как уж без да се замисля се метнах с нея от корабче в дълбокото на калдерата на Санторини. Първо – морето беше спокойно, тя имаше помощни средства за плуване, и второ – никога не съм се ръководила от „никой друг не си хвърли детето вътре“.  А и в името на точността на фактите – скочих първа и я чаках отдолу, за да я хвана, ако се наложи.

Ясно е, че и по тази тема надделях, нали 🙂


Вижте още от ГЕРГАНА ИЛИЕВА=> 

*[i]Барневернет е норвежкият орган за закрила на детето

Коментари