Яна Андонова

от Яна Андонова

Имаме син. Роди се преди четири години. Чакахме го с нетърпение и дойде точно когато трябваше.

Веднага щом го видях, изпитах чувство все едно съм пред мой много стар учител.

Уважение. Бях смутена, любовта извираше от всяка моя клетка и не знаех как да му я покажа. Затова му запях. Това, което му пеех докато беше в корема ми. Балонче, балонче, къде отлетя…една песен по текст на Недялко Йорданов.

Той е весело дете. Обича да се смее. Очите му светят. Прегръщаме се. Обича да се гъделичка с татко си. Обича да седи на раменете му. Като всички деца.


Синът ни е като всички деца, независимо, че не говори и че понякога има неразбираемо за околните поведение.


Колкото и да ми е спокойно, че той е като всички останали, защото вътрешно съм убедена, че е така, той не е приет на доста места. И може би ще ви прозвучи странно, но не от деца, напротив, децата го харесват. Онзи ден на детската площадка друго дете, уж побойник, дойде и го погали по главичката.

Синът ми не е приет от възрастните. Разбира се, не е длъжен никой да харесва и обича моето собствено дете. Повярвайте, той е обичан с любовта на всички хора и природа на света. Нашата любов е много силна, такава каквато трябва да бъде любовта на всички родители към всички деца, не само към своите.


Моето различно детеВижте също: МОЕТО РАЗЛИЧНО ДЕТЕ – ИСТОРИЯТА НА ЯСЕН=>


Ще кажете, системата ни е такава, смотана. И така да е. Нали хората правят системата?! Или аз нещо не разбирам…Нали системата не е машина, която да смажеш с малко машинно масло и тя да спре да скърца?!


Защото, много ми е трудно да го кажа, но хората скърцат, и то много. Различните не са желани тук.


Те викат, плачат, крещят, смеят се, тропат, блъскат, а ти си нагъл, защото си реагирал остро на коментар “укротете си детето”. Различните развалят пейзажа. Пречат. Редиците не са изправени. Има нещо там, някакъв израстък, който загрозява общата ни “красота”. Нека няма различни, нека ги скрием, да ни е по-спокойно. Да сме “като за пример”.

Толкова ми се иска да има повече разбиране и любов, но… може би времето им все още не е дошло.

И може би трябва някой да ни научи. Може би това ще бъде моето, твоето или тяхното собствено дете. Вярвам, че ще е така. Иска ми се. Но пусто, колко пъти ми се иска и да изкрещя в лицето на човек, който не мисли като мен, а именно – че детето ми заслужава всичко, което заслужават и другите деца, вписващи се в нормите за нормалност.

Трудно ми е да напиша тези думи. Плаче ми се. А той ми се усмихва. И ми казва с поглед “На прав път сме!”…

Слънцето ще изгрява и след нас. Нека му се радваме, докато ни топли. Хора всякакви. И те ще заминат, ще хванат автобус за друга, не за нашата си спирка…


Вижте още от ЯНА АНДОНОВА=>

Коментари