от Даниела Ламбова

Спомням си, когато отидох за първи път на детска градина. Бях невероятно нещастна, самотна и уплашена.

А мама беше усмихната, с червена шапка и червена чанта. По-скоро бургундско, но за мен тогава нюансите нямаха имена. Знаех, че ще дойде да ме вземе, но само като си я представех как тръгва, не успявах да сдържа сълзите си. Учителките не бяха строги, но не бяха и особено мили. Оставяха ме да плача с часове…


Като дете толкова много мразех детската градина, че години след това не исках и да си помислям за нея. На 5-6 години вече свикнах, но винаги ходех с нежелание.


Даже си спомням всяка сутрин в 7 без 10, докато ме приготвяха, по радиото звучеше една детска програма “Ранобудно петленце”. Музиката, обявяваща началото ѝ ми се струваше злокобна и неприятна и причиняваше свиване на стомаха. По тази програма разказваха приказки, но нито една не ми е останал в ума, помня само мелодията.

В градината не ми се караха, не ме биеха, имах приятелчета, но мразех да спя. Не обичах и някои храни и нямаше сила на земята, която да ме накара да ги ям. Мъчението от висенето дълго време над купата с ядене и скуката от неправенето на нищо, докато другите спяха, са моментите, които ненавиждах и, които правеха цялото ми пребиваване там ужасно.


Предучилищната в Швейцария - ParentlandВижте също: ПРЕДУЧИЛИЩНАТА В ШВЕЙЦАРИЯ=>

 


Спомням си много ярко всичко това и сега, когато изпращам моето дете на градина. И той е на три, на колкото бях и аз тогава. Знам как се чувства, разбирам го, искам обаче да му помогна да свикне с мястото и да бъде по-самостоятелен. Той не е съвсем като мен: аз отказвах да ям, не участвах в игрите, бях потисната и трудно се успокоявах. Затова мама ме спря още на втората седмица, притеснена, че ще се разболея.


Моят син привикна сравнително бързо, въпреки първоначалния огромен стрес и нежелание. Но в момента, в който му стана почти комфортно да посещава градината редовно, започна да боледува.


В резултат почти 3 месеца не беше стъпвал там. Когато дойде време да се връща, беше ентусиазиран,  чак не можех да повярвам. Припомняше си как си е играл с децата, какво са казали учителките в един или друг момент.

Първия ден ми каза енергично “Чао” и влезе доволен навътре, веднага след като му сложих пантофите. На втория обаче беше леко потиснат, когато го оставих. На третия се разплака, точно преди да си тръгна. Обясних му, че вече е голям, а и знае, че довечера ще дойда да го взема. Отговори ми тъжно “Добре” и тръгна примирено към столовата.


Теменужената рокля - ParentlandВижте също: ТЕМЕНУЖЕНАТА РОКЛЯ=>

 

 


Не съм от тези майки, които страдат, че не са по цял ден с децата си. За мен е важно синът ми да свикне отрано в социална среда. Не съм и от тези майки, които плачат, след като оставят ревящото си дете. Осъзнавам, че отделянето от дома го стресира, но знам, че ще има и по-стресови ситуации занапред в живота си. Имам голямо доверие на учителите в градината, сигурна съм, че се държат прекрасно с всяко едно дете.


На мен също ми се плаче понякога, че отивам на работа, особено ако ме чакат сериозни проблеми за разрешаване. Иска ми се да обясня това на моя син, но той надали ще го разбере. За него работата е онова магическо място, наречено офис, където има компютри и, откъдето взимам “парички”.


“Ех, да можеше и аз да остана днес в детската градина, за да ям, да рисувам и да си лежа!”, мисля си и за миг се сепвам. Ако някой беше казал на предишното ми аз, че един ден в далечното бъдеще подобна мисъл ще ми мине през ума, нямаше да повярвам. Само че времето минава, ние се променяме и докато се усети сигурно и моят син ще води ревящия си наследник на детска градина и ще го убеждава колко хубаво е там.

И ние с вас сега, вместо да се мръщим, че отиваме на работа, нека да се наслаждавам на деня – някой ден сигурно и за този момент ще си спомняме с носталгия.


Вижте още от ДАНИЕЛА ЛАМБОВА=>

Коментари