Редакторите

от Denaye Barahona

Бях в Лос Анджелис по работа и реших да се разходя из плажа на Санта Моника.

Под топлото слънце усетих липсата на децата, исках да споделя с тях всичко това – океана, слънцето, пясъка. Идваше ми да го налея в някакъв съд и да им го занеса у дома.

Но граничните полицаи нямаше да се зарадват на буркан солена вода и пясък в куфара ми. Заплеснах се по павилионче с евтини играчки – видях пластмасова диадема с еднорог и лампичка. Единственото нещо, което щеше да грее повече от светещия рог, щеше да бъде лицето на тригодишната ми дъщеря при вида на подаръка. Толкова щеше да ѝ хареса!

Радостта, която щях да ѝ доставя обаче, би продължила точно 18 секунди – докато изгуби интерес или я счупи. Въпреки че изглеждаше като прекрасна изненада, една семпла покупка се превърна в труден за мен избор.

Къде отива всъщност подаръкът?

След 18 секундната радост, еднорогът ще попадне някъде – на дъното на коша с играчки или ще бъде неволно изпуснат на някой паркинг. Но не се заблуждавайте, митичното пластмасово същество е почти вечно. Веднъж напуснало дома ви, то не изчезва. Заедно с много други пластмасови играчки, на които им трябват повече от 500 години, за да се разградят. Опитайте се да си представите само всички играчки по света събрани на едно място!

Кой командва?

Никой не очаква от децата сами да контролират придобиването на вещи. Ние, родителите, би трябвало да ги запознаваме с живота на предметите и къде отиват след като вече не са ни нужни. Можем да ги учим как да преценяват дали да си купят нещо, или не. Те, също като нас, се борят с желанието да  придобиват, притежават и пазят всичко.

Ние родителите, като напълно развити мозъци и собственици на кредитни карти, би трябвало да водим парада. Ние сме тези, които трябва да поставяме границите и да подбираме какво носим вкъщи. Децата се научават чрез пример, имитирайки нашите действия. Трябва да се научим да казваме „не“ и да покажем това на децата си.

 

Защо се случва всичко това?

Признавам си, усещам приятно вълнение, когато бусът на куриера спре пред нас. „Какво ли може да е?“, чудя се докато разкъсвам опаковката, само за да видя, че са детските витамини, които ми доставят два пъти всеки месец по заявка.

Новата придобивка действа като разсейваща лампичка Децата ни се фиксират в подаръците и новите джунджурии и не успяват да видят най-важното, което всъщност остава встрани – истинските подаръци. Отношенията помежду ни са истинските подаръци. Но не успяваме да ги забележим сред изобилието от предмети. И да, ние възрастните имаме същия проблем, не само децата.

 

Кое му е толкова привлекателното?

Високите нива на допамин, сързани с новите придобивки и опакованите подаръци, винаги ще доминират над по-деликатния окситоцин, предизвикан от бабината прегръдка, например. Смеха. Гушкането. Разменените погледи. Човешкото докосване. Ако искаме децата ни да се фокусират върху истински важните неща, трябва да приглушаваме разсейващите лампички. Смислените и полезни подаръци са добро решение, но трябва да спрем с всички останали джунджурии и боклуци.

Когато се върна у дома, дъщеря ми ще се затича за целувка и прегръдка, защото ме обича и ме е чакала. Аз съм нейния подарък. Нашата връзка е подарък. Веднага щом започна да ровя в куфара си за джунджурии, вниманието ѝ ще се насочи към подаръците, не към мен. Наречете ме егоист, но не искам да деля любовта си с  пластмасов еднорог.

Ако искаме децата ни да ценят отношенията и връзките между хората, а не предметите, трябва да им го покажем на практика. Начинът, по който пазаруваме ще ги научи.

Моля ви, за доброто на децата и планетата, спрете да купувате пластмасови боклуци!


Източник:  becomingminimalist.com

Превод: Parentland

Коментари