Яна Копчева

от Яна Копчева

Напоследък много мисля за страха. Емоция, която истински се отключва, когато станеш родител.

Или може би само при мен така се случи? Не знам как е при другите, но от едно време помня: “Да не ти се случва това, което майка ти мисли, че може да ти се случи”. Всъщност знам. Сигурна съм в това, че всяка майка е имала своите страхове, които се е опитвала да потисне, да отхвърли и да не споделя, защото вероятно ще я вземат за негодна да бъде майка.

Повечето ми страхове са ежедневни – правилно ли върша всичко, нахрани ли се, топло ли ѝ е, да не ѝ е студено, трябва ли да гладя всичките дрехи, защо ѝ облякох тези, след като не са изгладени, внимавай да не ѝ удариш главата, ами сега, както си танцуваме, ако се спъна, ами ако падна с нея, слизайки по стълбите… И още, и още..


Има ги и другите, гигантските страхове. Тези, които изпълзяват нощем, прокрадват се в тихите ми разговори със себе си или в сънищата ми.


Толкова гигантски, че ако ги споделя, дали няма да ги предизвикам? Ако не ги споделя – дали няма да останат в мен и да ме изпълнят, както въздух балон, който накрая се пука?

Има ги и наследствените страхове – тези, които майка ми, без да иска, ми е предала. Заключи ли вратата, няма да се качвате на колата в поледици и снегове, не ходи боса, ще настинеш. И те лека-полека се превръщат и в мои страхове. Надявам се това не е безкрайна нишка, не е непрекъсната линия, която се чертае от майка към дете. Нека дъщеря ми има свои страхове, не искам да я натоварвам с моите…

Човек сам трябва да открие как да пребори себе си. Да останат вътре в теб и да те изпълнят, или да ги предизвикаш на дуел.

И да спечелиш.


Вижте още от ЯНА КОПЧЕВА=>

Коментари