Мила ме посреща с голяма чаша кафе и разкошен сладкиш с dulce de leche, който омитам за секунди. Виждаме се за първи път, но имам чувството, че сме си говорили и преди. Просторно помещение със стълба към втория етаж, върху която са подредени изящни антикварни шевни машини. Има кукли навсякъде – по шкафовете, ъглите, в кошовете – тук са жаби, там балерини, вляво котки и маймуни. Все едно съм в театрално ателие, където се сглобяват декорите и костюмите за предстояща премиера.

Разказва ми, че прави кукли от 3о години, вади и показва разни красиви неща, мога да стоя тук с часове. Кадифе, плат на рози, дантели и големи макари конци в ярки цветове. Ръцете ѝ умело се плъзгат по материята, обръща внимание на всеки детайл, сякаш прави живи същества, които трябва да са безупречни. Говорим си за деца (с две вече пораснали дъщери), домашни любимци, парфюми, играчки и общи познати. Мила е безкрайно талантлива, но не е от хората, които се тупат шумно в гърдите. Чак ти идва да я хванеш за раменете и да ѝ изкрещиш “Ей, ама ти правиш страхотни неща, знаеш ли!”. Извинява ми се сто пъти, че не е съвсем подредено, на мен всичко ми изглежда като в аптека.

Минали са 2-3 часа без да усетя. Едно от малкото места напоследък, в които не съм изпитала и секунда дискомфорт, нищо не ме дразни, притеснява или тормози. Идва ми да помоля за още една порция сладкиш и да си легна на дивана, докато Мила довършва някой крак, ръка или жаба с корона. За секунда си представям как през нощта всички играчки оживяват и танцуват нагоре-надолу по стълбите. На тръгване обещавам някой път да доведа и децата. За да им покажа как куклите се раждат.

Коментари