В първите моменти след смъртта на детето ни бях вцепенена. Гледах как баща ѝ плаче и не можех да отроня нито сълза. Имах усещането, че се наблюдавам отстрани как организирам погребението ѝ, как посрещам идващите вкъщи опечалени гости, как приемам съболезнованията и разказвам за кой ли път невероятната история на случилото се.

С дни не можех да повярвам, че никога повече няма да гушна дъщеричката си, че няма да чуя сладкия ѝ смях, да милвам меките ѝ бузки и коси. Очаквах всеки момент да се събудя от този кошмар и всичко да е както преди. И в един момент действителността ме заля. Като една огромна вълна от мъка, седмици след смъртта ѝ бях потопена в такава болка, че не можех да си поема дъх. Ридаех, свита на кълбо в леглото, с часове, без да мога да се спра, неспособна на нищо. Отчаянието раздираше сърцето ми, всичко беше изгубено. Хиляди пъти се питах „Защо? Защо нашето дете? Защо ние?“. Чувствах се прокълната, урочасана. Цялата несправедливост на този свят се беше изсипала върху нашите плещи и без никой да ни пита за три дни бяхме хвърлени от състояние на блажено щастие на дъното на най-черната скръб.


И когато това непознато и страховито море от болка, в което се давех от сутрин до вечер, се опита да ме погълне, си дадох сметка, че има само един изход — да се гмурна дълбоко в него и да го преплувам от край до край, надлъж и нашир, докато то се превърне от океан в малък вир, който вече не ме плаши.


Противно на всички съвети за това да не мисля много, да не дълбая в спомените, да не гледам снимките ѝ, да не се съсредоточавам толкова много върху скръбта, да се опитам бързо да забравя, реших, че ще пия от болката, докато не остане и капка. Че ще горя в мъката, докато тя не угасне и изтлее, както свещите, които паля всеки ден пред снимката ѝ. Че ще плача, докато ми стигат сълзите и въздухът. Че ще викам спомените, колкото и да са мъчителни. Че няма да се преструвам, дори това да е нелицеприятно за другите. Инстинктивно разбрах, че само ако дам воля на болката си, тя все някога ще се износи и ще спре. Знам, че пътят е дълъг и може да ми трябва и цял живот. Но за мен друг път няма.

Коментари