Цвете Копчева

от Цвете Копчева

„Свириш ли, Цветелинко?“, питаше настоятелно дядо ми всеки път, когато се виждахме. Но това беше преди. През последните години, дали защото е вече доста възрастен и е забравил, или просто се е примирил, че аз пораснах и така и не станах пианистка, вече не пита.

Пианото в апартамента в родната Враца се е превърнало в изложбена мебел, върху която баща ми реди камъни от планините, които е изкачил, има също няколко рамки с планински пейзажи и черно-бяла снимка от сватбата на родителите ми. Рядко го отварям, когато си ходя там – вече почти нищо заслужаващо си не мога да изсвиря, а и горкото има жестока нужда от акордиране.

Преди месец синът ми Драго (тогава на година и 5 месеца), го откри – покатери се на стола и заудря почти виртуозно по клавишите в долните гами. Дори мога да кажа, че фалшивината едва се долавяше в потресаващите „акорди“, които редеше…

→ Вижте също: История за нашия блок

Така и не позволих на нашите да го продадат – кафяво руско пиано „Беларусь“. Някак ми е скъпо и сантиментално, пък и надеждата един ден да се акордира и някой (например Драго) да свири на него, все още е жива.

Защото музиката винаги по един или друг начин е присъствала в живота ми – чрез дядо ми, който свиреше на флейта, чрез баща ми, който все още свири на китара и пее в градския хор на Враца.


И така, както дядо ми мечтаеше аз да стана пианистка, и аз мечтая някой мой наследник да се занимава с музика.


Наскоро бях в Пловдив за една вечер и отседнах в малък уютен апартамент в центъра. На снимките в сайта, през който резервирах мястото, видях, че има пиано и признавам – това надделя в избора ми.

Преди да тръгна реших, че непременно трябва да опитам да посвиря, макар и сричайки. Зарових из папката на компютъра, където съм събрала нотни текстове за пиано на много и различи известни мелодии и песни, и си разпечатах „La valse d’Amelie” от Ян Тиерсен. Любимо парче от любим филм, което изглежда с прилична трудност, поне в първата си част (и без това нямаше да имам време да го разучавам цялото).


И така – ето ме с около два часа на разположение, които да посветя на музиканта в мен, или каквото беше останало от него.


Пианото беше електрическо и можех да регулирам силата на звука, затова го намалих максимално, за да не разбере някой съсед колко много съм забравила да свиря, а и да не преча. По-засрамващ, обаче, се оказа фактът, че доста съм позабравила да чета ноти – тези за лявата ръка в ключ фа.

Въпреки всичко засричах. Но всъщност се наслаждавах – пианото имаше реалистична клавиатура от 88 клавиша и съвършен, кристален, изключителен звук! Беше прекрасно!

А първата част от „Валсът на Амели“ – вече бих могла да я изсвиря по ноти, а след още малко упражняване – дори наизуст, ако някога някъде някой ме помоли да изсвиря нещо на пиано.

Или може би просто ще посвиря на дядо ми…

Коментари