Десислава Танева

от Десислава Танева

През една топла вечер, по времето, когато все още успявах да застана права под холната маса, в квартала дойде лунапарк. От онези, класическите – виенско колело, стрелбище, въртележки и … сергии за вкусни лакомства.

Памукът никога не ми е бил фаворит, обаче си умирах да гледам как го въртят в металните тави, приличаше ми на някаква магия. В онази топла вечер за пръв път нашите ме пуснаха, заедно със съседите и техните деца, да изляза на такова място вечер. Ясно помня, че стоях на раменете на нашия съсед – висок човек, направо исполин, чувствах се внушителна като великан!

Гледах си аз светлините, разноцветните лампички, возих се на въртележките, загубих няколко пъти на стрелбището, и, разбира се, ядох лунапаркови деликатеси – карамелизирани ябълки, захарен памук и…захарни петлета. Тези червени на цвят, наперени прозрачни фигурки помня оттогава – те са символ на най-ярките ми и цветни спомени от детски години. Сякаш не фигурка от захар, а сладкото и волното на детството бяха закачени на клечката: дълги летни вечери, игри, иване-прибирай-се, само-още-пет-минути, ластик, дама и ема-есаса-есаса-о-пи-пи-а…всички ги помним.

→ Вижте също: История за нашия блок

***

Доста години по-късно, след като и последното захарно петле отдавна се беше стопило на клечката, в една приятна есенна вечер, седя в квартирата си в столицата и преглеждам писмените работи на малките си ученици от школата по езици. 9-годишни са – умни, мили, чаровни. Не че всички деца са такива, но тези – да. Чета съчиненията им на тема „Един мой ден“, в което задачата им е да опишат един обичаен свой ден – от събуждането до лягането.

→ Вижте също: Предучилищната в Швейцария

Прелиствам писмените им работи, и с всяка следваща работа чупката при веждите ми става все по-дълбока, защото няколко десетки съчинения гласяха следното: ставам, мия си зъбите и лицето, обличам се и отивам на училище, след това отивам на езикова школа/уроци по математика/спорт/музикален инструмент, след това се прибирам и си пиша домашните (за училище/школата/уроците), след това играя на компютъра, и после си лягам.


Почти без никакви изключения, като не броим дребни индивидуални детайли от ежедневието, съчиненията на десетки деца описваха едно и също.


Помислих си, че това е ужасно натоварване за толкова малки деца. На същата възраст аз например изобщо не бях чувала за компютър, вечер често заспивах под звуците от виковете на играещите отвън деца (обикновено сърдита, че родителите ми са ме прибрали и са ме изкомандвали да си лягам), а сега децата ходят на изпити още от детската градина. Понякога ми се струва, че понасят цялата тежест на обърканото ни време на малките си раменца, принудени да се съобразяват с модерния свят, в който най-важно е да произвеждаш и да си конкурентен.

А някъде там, в миналото, обута с къси панталонки, едва-едва покриващи два броя ожулени колене, стиснала в ръка дребна захарна фигурка с клюмнал гребен, моята ухилена умалена версия вика до късно и оглася квартала, без дори за миг да се замисли с какво ще се сблъска занапред…

→ Още статии от Деси Танева

Коментари